Не’ам нерви – границите на поносимото

граници на приемливо

Дрязгите на участниците в Биг Брадър искрено ме забавляваха. Как се изнервяха и почваха да си викат за дреболии! Караха ме да се чувствам по-добър човек от тях. Неочаквано обаче, всички се озовахме в същото положение – затворени в къщи с най-близките. И макар да се обичаме, и при нас започнаха конфликтите.

Ние, хората, сме териториални животни. За нас е важно да знаем кое е нашето място, къде спим, къде притежанията ни са в безопасност, къде можем да се уединим, когато се изморим от общуване. Търпението ни към другите си има граници и спазването им е в основата на нормалното съжителстване. 

Преди, когато тези граници биваха преминавани, винаги можехме да излезем от къщи. Да идем на разходка, на спорт, на гости. Мнозина, които понасят семейството си само в малки дози, можеха да стоят на работа, колкото си искат. Децата ходеха на градина, на училище, при баба и дядо, при приятели и човек можеше да им се зарадва, като се върнат и донесат свеж хаос и глъч. Сега тези начини да разредим напрежението изчезнаха, а към тях се прибави тревогата за бъдещето.

Нормално е понякога да сме по-изнервени.

Карантината ясно показа, че повечето жилища не стават за живеене, а само за спане. През деня е трудно всеки да има достатъчно място, на което да прави каквото желае, без да пречи на другите. Неизбежно някой влиза в стаята и прекъсва важен разговор, пречи да се съсредоточиш в работата, в учебните занимания, в компютърните забавления. Шумът от другите стаи също дразни. Цялата тази раздразнителност се натрупва и избива под формата на скандали, посягане към алкохол, дори домашно насилие. 

Границите на това, което толерираме и понасяме са най-различни. Те са физически – дали искаме да ни докосват и как; дали искаме сексуално общуване и доколко. Пространствените ни граници определят на какво разстояние е приемливо да ни доближават, коя е нашата стая, кое е нашето легло – кои са териториите, които смятаме за свои. Правовите граници включват нещата, които са наши, над които имаме права. Психологическите граници са емоциите, чувствата, мислите, ценностите ни, вярванията ни, с които не позволяваме на другите да си играят. Времевите ни граници обхващат темпото, с което действаме, времето, което ни е нужно, за да усетим, научим или осъзнаем нещо.

Колкото по-тясно е пространството, толкова по-лесно е всички тези граници да бъдат нарушавани, защото човек не може да се дистанцира от нарушителя. И макар че карантината ни спести стреса от блъскането в обществен транспорт и навалицата по улиците, тя постави на фокус взаимодействията у дома.

Всички, разбира се, искаме да поддържаме достатъчно спокойни отношения, за да мине по-леко периодът на ограничения.

Какво може да ни помогне?

Първо, и най-важно – да приемем, че всеки има граници на търпимост, които не са фиксирани, а се променят според ситуацията и състоянието на човека. Когато мама е уморена, много по-малко търпи мрънкането на децата. Когато татко е прекарал целия ден на закрито, без да има какво да прави, не желае някои теми за разговор. Когато детето е потънало в игра, не иска да му разтребваме играчките. Звучи елементарно, по-сложното е да приемем, че имаме право да променяме границите си и да не се опитваме да сме идеални или да чувстваме вина, че точно днес понасяме по-малко.

Второ – другите няма как да разберат какви са границите ни, ако сами не им го кажем. У нас сякаш не е прието предварително да даваме знак какво е приемливо за нас и какво – не. Ако смятаме, че трябва сами да се досетят, обикновено излиза “Махайте се, бе, аман от вас!” Когато приемем, че е проява на грижа към взаимоотношенията ни, ще можем да го кажем по-скоро като “Скъпи мои, в момента имам нужда да остана сам. Половин час не ме закачайте!” или като “Мамо, това е учебната ми програма. Не влизай в стаята, докато съм в час!”. И да, важно е и да чуваме какво ни казват!

Трето – да обсъдим потребностите си с останалите членове на семейството – “За бога, знам, че обожаваш да слушаш музика, ама аз обичам да ми е тихо. Какво да направим? Ще си сложиш слушалки? Добре.” Или – “Всички искаме да прекараме известно време насаме, но жилището е малко и няма достатъчно стаи за всички. Хайде да си направим график, кой кога може да постои сам в спалнята.” Или – “Знам, че искате да си поиграете с татко, но той сега има работа. След половин час ще си направи почивка и тогава ще се боричкате с него. Докато го чакате, може да порисувате.”

Четвърто и много важно – уточнете кой за коя работа в къщи отговаря. Нека всеки има ежедневни задължения, с които да допринася за останалите. Няма нужда един да се изнервя допълнително, защото смята, че върши твърде много. А и когато правим неща един за друг, ставаме по-сплотени и по-лесно понасяме някои неволни престъпвания на границите. 

Леко и ползотворно прекарване на времето у дома! Сега имате възможност да тренирате на воля отстояването на собствените граници. Утре може да се окаже, че вие и децата ви се справяте по-добре в отношенията с околните, благодарение на наученото по време на карантината.

Елена Енева, психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.

Ако статията ви е била полезна, моля, споделете я: