Механизъм за предаване на травмата

Видове насилие

“Аз знам, не моя е вината,
Че те не си дойдоха от войната,
Че те – кой стар и кой по-млад
Умряха там и не, не ще го кажа,
Че можех, ала не, не ги опазих.
Не ще го кажа, но все пак, все пак, все пак.”
Александър Твардовски


Как е възможно войната или насилието да травмират хора, родени много след такива събития?

Механизмът е примерно такъв. Децата отговарят вместо родителите си. Не по закон, а в живота, искаме ли го или не. Всичко неизказано, ненаречено със своето име, всичко, от което не са направени изводи, остава за потомците. “И от това наследство не можем да избягаме…”

Между другото, убедена съм, че това е единствената причина да съдим престъпниците. С наказание никого не можеш да поправиш, отмъщението не премахва ничия болка. Но това, което е наречено престъпление, претеглено и оценено, заплатено и изкупено, остава в миналото, а премълчаното – продължава да виси на шията на децата. При това не задължително на преките потомци на престъпника.

Все пак, как се предава травмата?

Разбира се, винаги можем да обясним нещата с “поток”, “преплитания”, “родова памет” и прочие и вероятно няма да минем съвсем без мистика, но ако опитаме? Нека вземем най-разбираемия, чисто семеен аспект, родителско-детските отношения, без политика и идеология. За тях ще поговорим после.

Живеело едно семейство. Съвсем младо, женени отскоро, чакат бебе. Или току-що им се е родило. А може би, дори и две. Обичат се, щастливи са, изпълнени с надежда. И изведнъж настава катастрофа. Махалото на историята се раздвижва и тръгва да премазва хората. Обикновено, първи в мелачката попадат мъжете. Революции, войни, репресии – първият удар е върху тях.

И младата майка остава сама. Съдбата й – постоянна тревога, непосилен труд (трябва хем да работи, хем да гледа детето), почти никакви радости. Погребение, “десет години без право на кореспонденция” или просто дълго отсъствие без вести – всичко, от което надеждата умира. Може би това дори не се случва с мъжа й, а с брат, баща, други близки. Какво е състоянието на майката? Тя е принудена да се държи в ръце, не може да се отдаде на скръбта си. От нея зависи детето (децата) и какво ли още не. Отвътре я разкъсва болка, но е невъзможно да я изрази, не бива да плаче, не бива да се разкисва. И тя се вкаменява. Застива в стоическо напрежение, изключва чувствата си, живее, стиснала зъби и събрала волята си в юмрук, прави всичко като автомат. Или още по-зле – потъва в скрита депресия, ходи и прави каквото трябва, макар че тя самата иска само едно – да легне и да умре.

Лицето й е застинала маска, ръцете й са тежки и не се огъват. Физически я боли да отвръща на усмивката на детето, тя минимизира общуването с него, не отговаря на бъбренето му. Детето се буди нощем, вика я – а тя глухо вие във възглавницата си. Понякога гневът й избива навън. То е допълзяло или дошло при нея, дърпа я, иска внимание и ласка. Тя отговаря, когато може, отвръща насила, но понякога изкрещява: “Остави ме, де!” и така го отблъсква, че то направо отлита назад. Не, тя не се сърди на него – ядосва се на съдбата, на пречупения си живот, на този, който я е оставил и повече няма да й помогне.

Само че детето не знае всички детайли на случващото се. Никой не му разказва какво се е случило (особено, ако е малко). Или може би знае, но не може да разбере. Единственото обяснение, което по принцип може да му дойде в главата е: мама не ме обича, аз й преча, по-добре да ме няма. Личността му не може пълноценно да се формира без постоянен емоционален контакт с майката, без размяна на погледи, усмивки, звуци, ласки, без разчитането на лицето й, разпознаването на оттенъците на чувства в гласа й. Това е необходимост, заложена от природата, това е основната задача на детството. А какво да прави то, щом лицето на майка му е депресивна маска? Ако гласът й е еднообразно глух от скръб или напрегнато звънтящ от тревога?

Докато майката се напъва, за да осигури елементарното оцеляване на детето – да не умре от глад или болест, то расте самичко, вече травмирано. Неуверено, че го обичат, неуверено, че е нужно, със слабо развита емпатия. Даже интелектът се нарушава в условията на депривация.

Разбира се, при всекиго нещата са различни. Запасът от душевни сили у всяка жена е различен. Силата на мъката е различна. Добре е, когато майката има източници на подкрепа – семейство, приятели, по-големи деца. А ако няма? Ако семейството е било изолирано като “врагове на народа” или е евакуирано на непознато място? Или умирай, или се вкаменявай, как да оцелееш иначе?

Минават години, много трудни години и жената се научава да живее без мъж. “Аз съм кон, аз съм и бик, аз съм и жена, и мъж.” Кон в пола. Жена с топки. Както и да я наречете, смисълът е един и същ. Това е човек, който е носил дълго непосилна тежест и е свикнал. Адаптирал се е. И другояче вече не може. Мнозина помнят, вероятно, бабички, които просто физически не могат да стоят без работа. Вече са съвсем стари, но все сноват, все влачат чанти, все се опитват да секат дърва. Това се е превърнало в начин да се справят с живота. Всъщност, някои от тях са станали толкова стоманени, че са живели много, много дълго – нито болестите, нито старостта са успели да ги победят. И все още са живи, да им дава Господ здраве. В своето най-крайно проявление, при най-ужасното стечение на събитията, такава жена се превръща в чудовище, способно да убие с грижата си. И би продължила да бъде желязна, даже когато вече не е необходимо, даже ако по-късно отново е заживяла с мъжа си и децата не са били застрашени от нищо. Сякаш изпълнява обет.

Най-яркият такъв образ е описан в книгата на Павел Санаев “Погребете ме под постамента”.

А ето какво пише за “Страшната жена” Екатерина Михайлова (книгата й се казва “Сама съм”): “Безцветна коса, стисната на черта уста, чугунена стъпка… Стисната, подозрителна, безпощадна, безчувствена. Винаги готова да упрекне или да удари шамар: “Не се наядохте, паразити. Яж, давай!”… И капка мляко не можеш да изцедиш от циците й, цялата е суха и твърда…” Там и много други неща са казани точно и ако не сте чели тези две книги, прочетете ги непременно.

Най-страшното в тази патологично променена жена не са грубостта и властността. Най-страшното е любовта. Докато четеш книгата на Санаев, разбираш, че това е повест за любовта, за толкова осакатена любов, че те побиват тръпки. Имах приятелка в детските си години, късно дете на майка си, която като девойка е преживяла блокадата. Тя разказваше, как са я хранили, като стискали главата й между краката си и наливали в устата й бульон. Защото детето повече не искало и не можело, но майка й и баба й смятали, че трябва. Преживеният от тях глад така ги ядял отвътре, че плачът на живото момиче, собственото им дете, любимото им, не можел да надвика гласа на глада.

А друга моя приятелка била карана да придружава майка си, която отивала да прави нелегални аборти. И показвала на малкото си момиченце пълния с кръв леген с думите: “Виж, погледни, какво правят с нас мъжете. Това е нашата, женска съдба.“ Искала ли е да травмира дъщеря си? Не, само да я предпази. Това е било любов.

А най-ужасното – чертите на “Страшната жена” носи цялата ни система за защита на децата и до днес. Медицината, училището, органите за защита на детето. Главното е – детето да е “наред”. Тялото да е в безопасност. Душата, чувствата, привързаностите – не им е до това. Трябва да бъде спасено на всяка цена. Нахранено и излекувано. Много, много бавно се изпарява тази нагласа, а ние в детството го отнесохме напълно, много добре помня лелята, която с парцала за под удряше по лицата тези, които не спят следобеден сън.

Но да оставим настрана крайните случаи. Просто жена, просто майка. Просто скръб. Просто дете, израснало с подозрението, че не е нужно и не е обичано, макар че това не е вярно и точно заради него мама е оцеляла и е изтърпяла всичко. И то расте, стараейки се да заслужи любовта, щом не му се полага даром. Помага. Нищо не изисква. Само се занимава. Гледа по-малките. Постига успехи. Много се старае да бъде полезно. Само полезните са обичани. Само удобните и правилните. Тези, които сами си учат уроците, и мият пода у дома, и слагат малките да спят и приготвят вечеря за мама. Сигурно неведнъж сте слушали такива разкази за следвоенното детство? “И наум не би ни дошло да разговаряме така с майка си” – това е към съвременните младежи. Как ли не! Първо, железните жени имат тежка ръка. А второ, кой ще рискува трохите топлина и близост, които получава? Това е разкош, не разбирате ли, да нагрубиш родителите си. Травмата продължава нататък по спиралата.

Ще дойде време и това дете ще създаде семейство, ще има деца. Примерно към 60-те години на 20 век. Някои са били толкова “смачкани” от железните си майки, че се оказали способни само да повтарят нейния стил на поведение. Не бива да забравяме, че някои деца не виждали много често майките си – на двумесечна възраст са тръгвали на ясла, после седмична градина, през лятото на лагер с детската градина и т.н. Тоест, “мачкало” е не само семейството, но и организациите, в които “Страшни жени” винаги е имало.

Но нека разгледаме по-добрия вариант. Детето е травмирано от мъката на майка си, но душата му не е замръзнала напълно. А навън цари мир и е топло, и в космоса полетяха, и така му се иска да живее, и да обича, и да бъде любимо. И взимайки за пръв път на ръце собственото си, малко и топло бебе, младата майка изведнъж разбира: ето го! Ето този, който най-накрая ще я обича истински, на когото действително е нужна. От този момент нейният живот придобива нов смисъл. Тя живее заради децата. Или заради едното дете, което обича толкова страстно, че и през ум не й минава да сподели любовта си с още някой. Тя се кара със собствената си майка, която се опитва да нашиба внучето с коприва – така не се прави. Тя прегръща и целува детето си, спи с него, не може да му се нарадва и едва сега, със задна дата осъзнава от колко много е била лишена в детството си. Тя е изцяло погълната от това ново чувство, всичките й надежди и мечти – всички са в детето. Тя “живее неговия живот”, с неговите чувства, интереси, тревоги. Те нямат тайни един от друг. С него й е най-добре.

И само едно нещо не е наред – то расте. Стремително расте и после – какво? Нима пак самота? Нима пак – празно легло? Психоаналитиците биха казали доста неща за изместения еротизъм и прочие, но ми се струва, че тук няма особен еротизъм. А само дете, на което му е писнало от самотни нощи и повече не иска. Толкова силно не иска, че чак разумът му отказва. “Не мога да заспя, докато не се прибереш.” И ми се струва, че у нас, през 60-те – 70-те години тази фраза по-често я казваха майките на децата си, а не обратното.

Какво става с детето? То не може да не откликне на страстното искане на любов от страна на майка му. Това е свръх силите му. То щастливо се слива с нея, грижи се, тревожи се за здравето й. Най-ужасно е, когато мама плаче или когато я боли сърцето. Само не това! “Добре, мамо, ще остана. Разбира се, мамо, хич не ми се ходи на тези танци.” Но всъщност му се ходи, нали там е любовта, самостоятелният живот, свободата и обикновено детето все пак къса връзката, къса болезнено, твърдо, с кръв, защото доброволно никой няма да го пусне. И си отива, отнасяйки със себе си вината и оставяйки на майка си обидата. Та, нали тя “целия си живот е дала, по цели нощи не е спала.” Тя е вложила цялата себе си, без остатък, и сега предявява фактурата, а детето не желае да си плати. Има ли справедливост? Тук влиза в употреба и наследството от “желязната жена”, влизат в действие скандали, заплахи, натиск. Колкото и да е странно, това не е най-лошият вариант. Насилието поражда отпор и все пак позволява да се откъснеш, макар и понасяйки загуби.

Някои майки изпълняват ролята си толкова изкусно, че детето просто не може да си тръгне. Зависимостта, вината, страхът за здравето на мама го привързват с хиляди здрави нишки. … А най-добрият вариант, от гледна точка на майката, е дъщерята, все пак за кратко, да се омъжи и после да остане сама с детето. И тогава сладкото чувство за сливане може да се прехвърли върху внука и да продължи, ако бабата има късмет, до самата й смърт.

И често продължава, защото това поколение жени не е чак толкова здраво. Те често умират доста по-рано от майките си, преживели войната. Защото нямат стоманена броня, а ударите на обидата разрушават сърцето, отслабват защитата от най-страшните болести. Често започват да използват проблемите със здравето като неосъзната манипулация, а после е трудно да не се заиграеш и изведнъж всичко се оказва наистина зле. При това, тъй като самите те са израсли без нежна и внимателна майчина грижа, не са свикнали и не умеят да се грижат за себе си, не се лекуват, не умеят да се глезят, пък и като цяло не се смятат за особено голяма ценност, особено щом са болни и са станали “безполезни”.

Към втората част

Автор: Людмила Петрановская
Превод от руски: Елена Енева
психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.

 

 

Ако статията ви е била полезна, моля, споделете я:
48