Механизъм за предаване на травмата – 2

Предаване на травмата

Към първата част

Но защо все за жените, а мъжете къде са? Къде са бащите? Все от някого са родени тези деца? Да, тук е трудно. Момиче и момче, отгледани без бащи създават семейство. И двамата са гладни за любов и грижа. И двамата се надяват да ги получат от партньора. Но единственият модел на семейство, който им е известен, е на самодостатъчната “жена с топки”, на която като цяло, мъж не й трябва. Тоест, прекрасно е, ако го има, тя го обича и прочие. Но реално, той за нищо не й е нужен. “Изчакай, скъпи, погледай мача, че ми пречиш да измия пода. Не си играй с детето, възбуждаш  го и после няма да заспи. Не пипай, ще го развалиш. Дръпни се, аз ще се оправя.” И прочие в този дух.

А момченцата също са отгледани от майки. Свикнали са да слушат. Психоаналитиците биха вметнали, че тъй като не са се конкурирали с баща си за майка си, не са успели да се почувстват мъже. А и чисто физически, в дома им често е присъствала майката или на съпруга или на съпругата, а понякога и двете заедно. Къде да идеш? Върви се чувствай мъж…

Някои мъже намирали изход, като се превръщали във “втора майка”. Или в единствената, тъй като, както помним, самата мама носи “топки” и дрънчи на желязо. При най-добрия вариант са се получавали бащи меки, грижовни, чувствителни, разрешаващи всичко. В междинния – работохолици, които бягали в работата си от всичко това. При най-лошия вариант – алкохолици. Защото на мъжа, който не е нужен на жена си, който през цялото време само слуша “махни се, пречиш”, и често след това “какъв баща си, като не се занимаваш с децата” (разбирай “не се занимаваш така, както АЗ смятам за необходимо”), му остава или да смени жената – а с коя, ако наоколо всички са горе-долу такива? – или да изчезне в забрава.

От друга страна, самият мъж няма разбираем модел за отговорно бащинство. Пред очите им или в разказите на по-възрастните, много мъже просто са станали сутрин, тръгнали са – и повече не са се върнали. Ей така. И нищо, нормално. Затова много мъже са смятали за съвсем естествено, тръгвайки си от семейството да спрат да имат отношение към него, не общували с децата си, не помагали. Искрено смятали, че нищо не дължат на “тази истеричка”, която е останала с детето им и на някакво дълбоко ниво може да са били прави, защото нерядко жените ги ползвали за осеменители и децата им били много по-нужни от мъжете. Та така по въпроса кой кому е длъжен. Обидата, която изпитвал мъжът, му позволявала лесно да успи съвестта си и да забрави, а ако не била достатъчна, то водка продавали навсякъде.

Ох, тези разводи на 70-те години – болезнени, жестоки, със забрана да виждат децата, с разрив на всички отношения, с обиди и обвинения. Мъчителното разочарование на две недообичани деца, които толкова са искали любов и щастие, толкова надежди са възлагали един на друг, а той/тя ги измамил/а, нищо не е както трябва, кучи син, кучка, изрод… Те не умеели да изграждат в семейството кръговрата на любовта, всеки бил гладен и искал да получава или искал само да дава, но срещу власт. Те страшно се бояли от самотата, но вървели точно към нея, просто защото освен самотата не виждали нищо друго.

Като резултат – обиди, душевни рани, още по-съсипано здраве, жените още по-фиксирани върху децата, мъжете – още по-пиещи.

Върху мъжете над всичко това се наслагвала идентификацията със загиналите и изчезнали бащи. Защото на момченцето му е жизненонеобходимо да прилича на татко. А какво да прави, щом единственото, известно за него е, че е загинал? Бил е много смел, борил се е с враговете – и е загинал? Или още по-зле – известно е само, че е умрял? Или за него не говорят въобще, защото е изчезнал безследно или е бил репресиран? Загинал – и това е цялата информация?

Какво му остава на младежа, освен суицидно поведение? Пиянство, бой, по три кутии цигари на ден, диво каране на мотори, бачкане до инфаркт. Моят баща е бил на младини височинен монтажник. Обичал да работи на височина без осигурително въже. Е, и всичко останало също – пиене, пушене, язва. Развод, разбира се, и не само един. На 50 години инфаркт и смърт. Баща му изчезнал безследно, отишъл на фронта още преди раждането на сина си. Нищо не е известно за него, освен името, няма нито една снимка, нищо. Примерно в такава обстановка растат децата, вече трето поколение.

В моя клас повече от половината деца имаха разведени родители, а от тези, които живееха заедно, може би само 2-3 семейства бяха щастливи. Помня, как една приятелка от института разказваше, че родителите й гледат телевизия прегърнати и се целуват. Тя беше на 18, тоест родителите й са били на 36-37. Всички бяхме изумени. Тия ненормални ли са? Кой прави така!

Разбира се, съответният набор от лозунги твърдеше: “Всички мъже са боклуци”, “Всички жени са кучки”, “Никой няма да нарече “брак” нещо хубаво”. И животът ги потвърждаваше. Накъдето и да погледнеш…

Но ставаха и хубави неща. В края на 60-те години майките получиха възможност да остават с децата си до годинката. При това вече не бяха смятаха за хрантутници. Ето на кого трябва да направим паметник, на автора на това нововъведение. Не зная само кой е. Разбира се, на годинка все пак се налагало да ги дават на ясли и това е травмирало децата, но травмата вече е била несъпоставимо по-малка.  Така децата избягвали най-страшната депривация, най-увреждащата – до 1 година. Пък и обикновено след това се редували още малко – или мама взима отпуска, или бабите по ред на номерата и така се спечелвало още малко време. Такава била играта – семейството срещу “настъпващата нощ”, срещу “Страшната жена”, срещу желязната пета на Родината-майка. Игра на котки и мишки.

Случило се и още нещо хубаво – започнали да се появяват отделните жилища. Прословутите панелки. Трябва да вдигнем и на тях някога паметник – на тези тънки бетонни стенички, които изпълнили огромна роля – най-накрая скрили семейството от всевиждащото око на държавата и обществото. Макар че през тях се чувало всичко, но все пак давали някаква автономия. Граница. Защита. Бърлога. Шанс за възстановяване.

Третото поколение започва своя живот на възрастни със своя набор травми, но и със своите доста големи ресурси. Нас ни обичаха. Макар и не така, както препоръчват психолозите, но искрено и много. Имахме бащи. Дори да са пияници, и/или “под чехъл”, и/или “простаци, зарязали мама”, но имаха име, лице и по свой начин също ни обичаха. Нашите родители не бяха жестоки. Имахме роден дом и стени.

Не при всички е било еднакво, разбира се, но имаше семейства повече или по-малко щастливи и благополучни. Но сега говорим като цяло.

Преди да продължим към следващото поколение, ми се струва важно да споменем няколко момента.

Вече свикнах, че колкото и да пиша в началото или в края на текста нещо от сорта на “разбира се, хората и семействата са различни и в тях се случват различни неща”, винаги известен брой коментари под статията ще гласят “не съм съгласен, семействата са различни и нещата се случват различно”. Това е нормално. Повече ме безпокои, че някои разтревожено питат: ами при нас не е така, ние какво, не сме ли наред?

Още веднъж: просто се опитвам да покажа механизма за предаване на травмата, като отговор на въпроса “как е възможно да се травмират хора, родени половин век след дадено събитие”. Ей така – може. Това в никакъв случай не означава, че е било точно така и само така, или че при всички е било така. Показвам механизма за предаване на една достатъчно често срещана “сюжетна линия”. Разбира се, случва се и другояче.

Първо, както мнозина отбелязаха, има и междинни поколения, тоест, тези, изместени с 10-15 години. И те имат свои особености. Някои коментатори вече отбелязаха, че тези, които по време на войната са били юноши и твърде бързо се е налагало да пораснат, после трудно са ставали зрели хора. Наистина, това поколение дълго запази своето “юношество” и авантюристичност.

Те и днес съвсем често не изглеждат на своите 75. Разбира се, поколението се оказа много талантливо, именно то осигури разцвета на киното, театъра и литературата през 70-те години. Именно на него дължим опозицията срещу социализма. Да се държиш като тийнейджър има своите плюсове. Но може би именно затова опозицията остана само опозиция, без да стане нещо по-сериозно. Нямаше зрялост.

Със зрялото родителство също не им се получи съвсем, те се опитваха да са приятели с децата си. Но, съгласете се, това не е най-лошият вариант. Макар че и тях не ги подминаха травмите и общата екзистенциална тъга от времето на Брежнев, които вкараха мнозина преждевременно в гроба. Вероятно те предадоха своята “вечна младост” на децата си. Сега имам много приятели на около 50-годишна възраст и те не изглеждат по-големи, а понякога са видимо дори по-млади от нас, 40-годишните, за които ще стане дума по-късно. Много от това, което се появи за пръв път или отново в нашата страна през последните години се дължи на тези които са на 50 и нещо. И много от това, което се появи, не оцеля дълго, защото нямаше стабилни основи.

Второ, както мнозина правилно отбелязаха, травмите през 20 век вървяха на вълни, едната застигаше другата, не позволявайки не само да си оближеш раните, ами дори да осъзнаеш какво се е случило. Всичко това още повече изтощаваше и намаляваше съпротивителните сили.

Точно безпомощните бащи, родени през 40-те се оказаха неспособни да защитят децата си от Афганистанската мобилизация. Тази война не се възприемаше нито като свещена, нито като особено оправдана, самите момчета не искаха да ходят на нея, а и властта тогава не беше склонна към силни репресии. Можеха да протестират и всичко щеше да приключи по-рано, но не, нищо не се случи. Обречено пускаха децата си. И иди разбери от кое е по-голямата травма – от самата война или от пасивната безпомощност на родителите. По същия начин са възможни премествания във вълните от травми вътре в семейството – например дъщерята на “Страшната жена” може също да порасне “желязна”, но малко по-мека и тогава сценарият ще е друг.

Трето, върху масовите, всенародни травми винаги се наслагва историята на собственото семейство, което има свои трагедии и драми, болести, предателства, радости и др. И всичко това може да се окаже по-важно от историческите събития. Помня, как веднъж в компания си спомняхме събитията от Пуча през 1991 година, а единият от мъжете каза – предния ден синът ми падна от дърво и си нарани гръбнака, тогава се страхувахме, че ще се парализира и не помня никакъв Пуч. А баба ми разказваше, че на 22 юни 1941 година е била ужасно щастлива, защото през нощта е родила момиченце и макар да разбирала, че е почнала война и трябва да изпитва нещо друго, личното й щастие било по-силно от всичко.

И накрая,  важно е и още нещо. Начинът, по който опитът на родителите влияе на детето, зависи от два противоположни стремежа. От една страна детето се опитва да прилича на родителя, да преповтаря житейския му модел, като най-познат и напълно проучен. От друга страна – хората в семейството са свързани един с друг като парченца от пъзел – там, където единият има вдлъбнатина, другият има издатина. Детето винаги е взаимодопълващо към родителите: ако те са безпомощни – то е супермен, ако са авторитарни – то е смачкано, ако се страхуват от него – то става нагло, ако са свръхпокровителстващи – то регресира.

Ако децата са няколко, всичко е по-просто – те могат да си “разпределят задачите”: единият може да прилича на родителя, а другият – да го допълва. И често е така. А ако детето е едно? Какви странни форми придобива всичко това? Освен това се включва и критичността към опита на родителите и съзнателните усилия “да живеем другояче”. Така че как точно ще се прояви травмата в конкретния случай при конкретния човек – никой не може предварително да каже. Има само сюжетни лини, потоци, в които всеки плува, както може.

Разбира се, колкото по-далеч сме във времето от такава всеобща травма, каквато е Световната война, толкова повече са факторите и толкова по-сложно си взаимодействат, в резултат на което се получава все по-сложна интерференционна картина. И, за щастие, като резултат всички тук сме живи и обсъждаме това, а иначе цели поколения биха лягали и умирали, травмирани. Но тъй като потокът на живота тече, никога нещата не са съвсем еднозначно-обречени.

Към третата част

Автор: Людмила Петрановская

Превод от руски: Елена Енева
психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.

Ако статията ви е била полезна, моля, споделете я:
48