Механизъм за предаване на травмата – 3

Предаване на травмата

 

Към втората част

***

И така, третото поколение. Няма твърдо да се привързвам към годините на раждането, защото някого са го родили, когато са били на 18, а други – на 34 и бреговете на потока все повече се размиват. Тук е важно предаването на сценария, а възрастта на хората днес може да е от 50 до 30. Казано накратко – внуците на военното поколение, децата на децата на войната.

“Ние сме длъжни” – това в общи линии е девизът на третото поколение. Поколението на децата, принудени да станат родители на собствените си родители. В психологията това се нарича “идентификация с родителите”.

А какво да правят? Недообичаните деца на войната излъчвали около себе си толкова силни флуиди на безпомощност, че било невъзможно да не откликнеш. Затова децата от третото поколение са били необичайно самостоятелни за възрастта си и чувствали постоянна отговорност към родителите си. Детство с ключ на врата, от първи клас самостоятелно на училище – в музикалната школа – до магазина, пък ако ще да е през поляни и гаражи – няма значение. Умеем и уроците да научим сами, и храна да си стоплим сами. Важното е мама да не се разстрои.

Много показателни са спомените от детството: “Веднъж много силно си ударих главата в училище, стана ми лошо, повръщаше ми се, но не казах на мама – страхувах се да не я разстроя. Очевидно е било сътресение на мозъка, защото последствия има и до днес.”

“Съседът ми налиташе, искаше да ме опипва или да ми показва какво има в гащите, но аз не казвах на мама, страх ме беше да не я заболи сърцето.”

“Аз много тъгувах за баща ми, даже плачех тайно. Но на мама казвах, че съм добре и че той въобще не ми трябва. Тя му беше много ядосана след развода.” …И това се случва в съвсем благополучни семейства, а има и случаи, в които децата са търсели пияните си бащи по улиците и са ги довличали у дома, или са измъквали със собствени ръце мама от примката, или са криели хапчетата от нея. На 8-годишна възраст.

Освен това разводите, както помним, или животът в стил “куче и котка” (заради децата, разбира се). И децата-посредници, миротворци, които са готови душата си да продадат, за да помирят родителите си, за да залепят отново крехкото семейно благополучие. Да не се оплакват, да не изострят, да не обръщат внимание, че иначе татко ще се разсърди, мама ще се разплаче и ще каже, че е по-добре “да умре, отколкото да живее така”, а това е много страшно. Да се научат да предвиждат, да заглаждат острите ръбове, да разреждат обстановката. Винаги да са нащрек, да наблюдават семейството. Защото никой друг не го прави.

И така през цялото детство. А когато пораснат и дойде време да напуснат дома, започват мъките на невъзможното отделяне, и вина, вина, вина, наравно с гняв, като изборът е много весел: отделяш се – и това убива майка ти, или оставаш и умираш като личност самият ти. Впрочем, ако останеш, през цялото време ще ти говорят, колко е важно да уредиш личния си живот, че не правиш нещата както трябва, както е хубаво и правилно, иначе отдавна щеше да имаш собствено семейство. При появата си, всеки кандидат се оказва абсолютно негоден и срещу него започва дълга подмолна война до успешен край.

Интересно, че при всичко това и децата и родителите възприемат своето детство като напълно хубаво. Пък и наистина: децата са обичани, родителите са живи, животът е съвсем благополучен. За пръв път от дълги години има щастливо детство без глад, епидемии, войни и други такива.

Е, почти щастливо. Защото е имало детска градина, често седмична, и училище, и лагери и всякакви прелести на съветското детство, които на някои са подхождали, а на други – не особено. И насилие е имало не малко, и унижения, а родителите са били безпомощни и не са могли да защитят. Или дори всъщност биха могли, но децата не са се обръщали към тях, пазили са ги. Аз например нито веднъж не казах на мама, че в градината ни бият по лицето с парцала и че ни тъпчат грис насила в устата. Макар че днес, със задна дата, разбирам, че тя щеше да разнесе на пух и прах тази градина. Но тогава ми се струваше, че не бива.

Това е вечният проблем – детето е некритично, то не може здраво да оцени реалното положение на нещата. То всичко винаги приема за своя сметка и силно преувеличава. И винаги е готово да принесе себе си в жертва. Така, както децата на войната са приемали умората и мъката за нелюбов, така и техните деца са приемали леката инфантилност на майките и бащите си за пълна уязвимост и безпомощност. Макар че не е било така в повечето случаи и родителите са били напълно способни да защитят децата си и нито биха се разпаднали, нито биха умрели от сърдечен пристъп. И съседа биха укротили, и лелката, и биха купили това, което е необходимо, и биха разрешили да се виждат с баща си. Но – децата са се страхували. Преувеличавали, презастраховали се. Понякога, по-късно, когато всичко се разбирало, родителите с ужас питали: “Защо не ми каза? Разбира се, че щях…” Няма отговор. Защото не бива. Така се е усещало.

Третото поколение е станало поколение на тревогата, вината, свръхотговорността. Всичко това е имало своите плюсове, точно тези хора днес са успешни в най-различни области, точно те умеят да се договарят и да зачитат различните гледни точки. Да предвиждат, да бъдат бдителни, да взимат решения самостоятелно, да не чакат помощ отвън – все силни страни. Да пазят, да се грижат, да защитават.

Но и свръхотговорността, като всяко нещо “свръх” има и друга страна. Ако на вътрешното дете на военните деца са му липсвали любов и безопасност, то на вътрешното дете на третото поколение му е липсвало детското, безгрижното. А вътрешното дете си взима своето все някак – то си е такова. И си го взима.

Именно при хората от това поколение се наблюдава нещото, наречено “пасивно-агресивно поведение”. Това означава, че в ситуация “трябва, но не искам” човекът не протестира открито: “не искам и няма да го направя!”, но и не се подчинява “е, щом трябва, значи трябва”. Той по най-различни, понякога много изобретателни начини, прави саботаж. Забравя, отлага, не успява, обещава и не прави, закъснява навсякъсе и с всичко и прочие. Ох, началниците му направо вият от всичко това: толкова добър специалист, профи, умник, талант, но толкова неорганизиран…

Често хората от това поколение забелязват у себе си усещането, че са по-възрастни от околните, даже от по-стари хора. И в същото време не се усещат “напълно пораснали”, нямат чувство за зрялост. Младостта някак със скок преминава в старост. И обратно, понякога по няколко пъти на ден.

Все още силно влияние оказват последиците от “сливането” с родителите, цялото това живеене на живота на детето. Много си спомнят, че в детството им родителите и/или бабите им не са търпели затворени врати. “Ти какво криеш?”. Да си заключиш вратата било равносилно да плюеш в лицето на майка си. А това, че е нормално да проверяват джобовете, бюрото, чантата и да прочетат личния дневник… Рядко някои родители са смятали това за неприемливо. За градината и училището мълча напълно, там само тоалетните как ги правеха, за какви граници говорим?…

Като резултат децата, израснали в ситуация на постоянно нарушаване на границите, после започват да пазят границите си свръхревниво. Рядко ходят на гости и рядко канят у дома. Да спят на гости ги напряга (макар че някога това е било съвсем обичайно). Не познават съседите и не искат да ги знаят – ами ако почнат да се опитват да се сприятеляват? Мъчително понасят всяко принудително съседство (например в купето, в хотелска стая), защото не знаят, не умеят да поставят граници леко и естествено, като в същото време получават удоволствие от общуването и затова поставят “противотанкови заграждения”, които да ги пазят.

А семейството? Повечето и днес все още са в сложни отношения с родителите си (или със спомена за тях), мнозина не успяха да създадат здрав брак, или им се получи, но не от първия път, а чак след отделянето (вътрешното) от родителите.

Разбира се, научените и усвоените в детството твърдения, че мъжете само чакат “да те използват и зарежат”, а жените само се стремят “да те сложат под чехъл” не спомагат за щастие в личния живот. Но се появи способността “да се изясняват отношенията”, да се слушат един други, да се договарят. Разводите зачестиха, защото престанаха да се възприемат като катастрофа и крах на целия живот, но обикновено не са толкова кървави, все по-често разведените съпрузи могат съвсем конструктивно да общуват и заедно да се занимават с децата.

Често първото дете е родено в скоротечен “осеменителен” брак, при който се възпроизвежда родителският модел. После детето се давало изцяло или частично на баба, във вид на “откуп”, а майката получавала шанс да се отдели и да започне да живее своя живот.

Освен идеята да бъде утешена бабата, тук играе ролята и многократно чуваното “за тебе дадох целия си живот”. Тоест хората израствали с вярването, че да отгледаш дете, дори само едно, е нещо нереално сложно и героично. Често се налага да слушам спомени колко трудно е било с първородното. Даже тези, които са родили в епохата на памперсите, храните в бурканчета, автоматичните перални машини и други глезотии. Да не говорим за централно отопление, гореща вода и прочие благини на цивилизацията.

“Първото лято изкарах с детето на вилата, мъжът ми идваше само през уикендите. Колко беше тежко! Просто плачех от умора.” Вила с удобства, без кокошки, крави или градина, съвсем здраво дете, мъжът докарва с колата продукти и памперси. Но колко е тежко!

А как да не е тежко, щом предварително са известни условията на задачата: “да си дадеш живота, да не спиш по цели нощи, да си погубиш здравето”. Тука няма искам – не искам. Това вярване заставя да се боим от децата и да ги избягваме. Като резултат, дори майката, която седи с детето си, не общува с него и то откровено тъгува. Наемат се бавачки, те се сменят, когато детето започне да се привързва – ревност! – и отново се получава нов кръг – на депривираното, недообичано дете, по нещо прилично на онова от войната, но сега няма война.

Разгледайте децата в някой скъп интернат. Тикове, енуреза, изблици на агресия, истерии, манипулации. Детски дом, само че с английски и тенис. А тези, които нямат пари за интернат, могат да бъдат видени на площадките край блока – “Къде се катериш, идиот такъв, заради теб ще трябва да пера пак!” И тъй нататък – “Нямам сили вече, да не те виждам повече”, с неподправена омраза в гласа. Защо омраза? Защото то е палач! То е дошло, за да отнеме живота, здравето и младостта, така мама каза!

Другият вариант на сценария се разгръща, когато надделее друго коварно вярване на свръхотговорните: всичко трябва да е ПРАВИЛНО! По най-добрия начин! И това е друга песен. Рано усвоилите родителската роля, порасналите деца често се вманиачават на тема съзнателно родителство. Господи, та щом са се справили с родителската роля по отношение на собствените си майка и баща, нима няма да успеят да възпитат собствените си деца идеално? Балансирано хранене, гимнастика за кърмчета, развиващи занимания от годинката, английски от три години. Литература за родители – четем, мислим, пробваме. Да бъдем последователни, да намирме общ език, да не избухваме, всичко да обясняваме, ДА СЕ ЗАНИМАВАМЕ С ДЕТЕТО.

И вечната тревога, по навик от детството – ами ако нещо не е наред? Ами ако нещо не сме забелязали? Ако е можело и по-добре? И защо не ми стига търпението? Каква майка/баща съм аз?

Като цяло, ако поколението на военните деца е живеело уверено, че те са прекрасни родители и че децата им имат щастливо детство, то поколението на свръхотговорните почти изцяло страда от “родителска невроза”. Те (ние) сме уверени, че нещо не сме отчели, не сме довършили, че малко “сме се занимавали с детето” (а и на работа сме посмели да ходим, и кариера да правим, ехидничат майките ни), те (ние) сме напълно неуверени в себе си като родители, винаги недоволни от училището, лекарите, обществото, винаги искаме за децата си още и по-добро.

Преди няколко дни ми звъня една позната – от Канада! – с тревожния въпрос: дъщеричката й на 4 годинки не чете, какво да прави? Тези тревожни очи на майките при срещите с учителката – моето не умее да пише пръчици! “Аааа, всички ще умрем!” – както обича да казва моят син, представител на следващото, неебателно поколение. И той не е най-яркият пример, тъй като го спаси непреодолимия мързел на родителите му и това, че навремето ми попадна книгата на Никитини, където в прав текст се казваше: майчета, не се престравайте, правете както ви е приятно и удобно и всичко с детето ще е наред. Там се говореха и много други неща, че трябва да се играе със специални кубчета и всичко да бъде развивано, но това благополучно го пропуснах. То само се разви до напълно прилични мащаби.

За съжаление, у мнозина мързелът се оказа недостатъчен. И те родителстваха със страшна сила и по пълна програма. Резултатът не е весел, сега получавам куп съобщения, гласящи “Той нищо не иска. Лежи на дивана, не работи и не учи. Седи, зяпа в компютъра. За нищо не иска да отговаря. На всички опити за разговор се сопва.” Че за какво да иска, като вместо него всичко вече е било поискано? За какво да отговаря, като има родители, дето сън не спят да отговарят за някого? Пак добре, ако само лежи на дивана, а не взима наркотици. Ако не го храниш една седмица, може и да стане. Ако вече взима наркотици – тогава е по-зле.

Но това поколение все още навлиза в живота, засега няма да му закачаме етикети. Животът ще покаже.

Колкото по-нататък, толкова повече се размиват “бреговете”, умножават се, разделят се, причудливо се пречупват последиците от преживяното. Мисля, че към четвъртото поколение вече е много по-важен конкретният семеен контекст, отколкото глобалната минала травма. Но не бива да не виждаме, че много от днешния ден все пак се поражда от миналото.

Всъщност, остана съвсем малко – защо е важно да се вижда това и какво да правим с него.

Много се разстроих, че някой не е чул важното: начинът, по който детето възприема ситуацията, може силно да се отличава от реалното положение на нещата. Не че хората не са обичали децата си във военните години, просто детето така е възприемало тяхното, втвърдено от скръб и пренатоварване, състояние. Не че самите деца на войната са били абсолютно безпомощни, просто децата им така са тълкували неистовото търсене на любов от страна на родителите. И децата от третото поколение също не са параноици, целенасочено убиващи у децата си всяка жива инициатива, те са движени от тревога, а детето може да възприема това като внушение да бъде безпомощно.

Разбирате ли, никой не е виновен. Никой не е раждал деца, за да не ги обича, да ги използва, да ги кастрира. Вече говорих и ще го повторя още веднъж: тази история не е за ненормални психари, не за бездуховни уроди, които се стремят да си устроят живота за сметка на другите. Всичко това е за любовта. За това, че хората са живи и раними, даже когато могат да понесат невъзможното. За това, колко странно се изкривява потокът на любовта под влиянието на травмата. И за това, че любовта, когато е изкривена, може да измъчва повече и от омразата.

    • Поколението на скръбта и стоическото търпение
    • Поколението на обидата и потребността от любов
    • Поколението на вината и свръхотговорността
    • Вече се очертават особеностите на поколението на неебателството и инфантилността.

Зъбците на колелата се вклиняват едно в друго, “предай нататък”, “предай нататък”.

Питат ме: а какво да правим? Какво да правим, когато потокът е замърсен, преграден, изкривен?

Да чистим. Да разчистваме, разгребваме, до коляно, до пояс, до колкото трябва в мътната вода, да влизаме и да чистим с ръце. Да вадим оттам обидите, вината, претенциите, неизплатените сметки. Да промиваме, да сортираме, нещо да изхвърляме, нещо да оплакваме и погребваме, нещо да запазваме за спомен. Да даваме място и път на чистата вода.

Може да го правим сами, с психолог, индивидуално, в група, като просто обсъждаме с приятели, съпрузи, сестри и братя, като четем книги, както искаме, който както може. Главното е – да не седим на брега на мътния поток, обидено изкривили устни и да не мрънкаме срещу “лошите родители”. Защото така може да изкараме целия си живот, а потокът ще продължи нататък – към децата, към внуците. Екологично силно замърсен. И ще се наложи после да седим и да мрънкаме, че децата за нищо не стават.

Струва ми се, че точно това е задачата на нашето поколение, не случайно голяма част от участниците в обсъждането са именно от него. Затова ще напомня – имаме много ресурси. Свикнали сме да поемаме отговорност. Все пак сме образовани. Струва ми се, тази задача ни е напълно по силите. Пък и, като цяло, стига вече.

Автор: Людмила Петрановская

Превод от руски: Елена Енева
психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.

Ако статията ви е била полезна, моля, споделете я:
48