Приказка за най-ценното

Най-ценното на света

Имало едно време един цар, който се оженил повторно за млада царкиня. Царят бил щастлив, но скоро забелязал, че младата му съпруга е тъжна. Владетелят й правел разни подаръци, но нищо не повдигало за дълго духа й. Тъй като искал да я зарадва, той повикал своите трима синове и им рекъл:

– Синове мои, вече сте големи и силни. Имам задача, достойна за вас. Тръгнете на път и не се връщайте, докато не намерите най-ценното на света.

Синовете се поклонили на баща си, взели със себе си това, което смятали, че ще им е полезно по време на търсенето и тръгнали на път. Най-големият, който се гордеел със своите войнски умения, взел със себе си меча си, щита и коня. Средният, който се смятал за много умен, взел със себе си торба с книги. А най-малкият, който обичал да майстори разни неща, взел своето малко сандъче с инструменти.

Отначало тримата братя вървели заедно, но скоро стигнали до кръстопът. На стълб, забит в средата му пишело:

Ако тръгнеш наляво, битки ще водиш.

Ако тръгнеш направо, опасности ще избягваш.

Ако тръгнеш надясно, ще приемаш всичко.

Тримата братя не размишлявали дълго. Най-големият препуснал с коня си наляво, готов да се пребори с всичко по пътя си. Средният брат се подсмихнал хитро и си казал, че понеже е умен, ще успее да избягва капаните, затова тръгнал напред. А малкият брат приел спокойно, че за него остава десния път и тръгнал по него.

Препускал големият брат, но скоро се натъкнал на друг рицар. Решил, че това е първия му враг, хвърлил се смело в битка и го победил. Малко по-късно срещнал неколцина ездачи. Без колебание той първи атакувал и успял да ги разгроми. След тях обаче насреща му се изпречила малка армия. Братът, който приемал себе си единствено като войн отново се втурнал напред, но този път паднал сразен.

Средният брат вървял напред с колеблива стъпка и широко отворени очи. Струвало му се, че отвсякъде някой го следи и застрашава. Не смеел да влезе в селата, не смеел да говори с хората, заобикалял всичко и всички отдалеч. Накрая, изтощен от страхове и глад, той се строполил на една горска поляна и останал там.

Най-малкият брат вървял през гъста гора. Пътят под краката му ставал все по-тесен, докато накрая се превърнал в малка пътечка, която го извела пред една къщурка. Слънцето се скрило и дългите сенки на дърветата сякаш го притискали, а ревовете на непознати животни го накарали да пожелае сигурен подслон за през нощта. Къщата, пред която стоял, била много особена – тя стояла на кокоши крак и се въртяла около себе си, сякаш се вслушвала в шумовете на гората. Оградата й от килнати колове, била украсена с черепи на странни животни. Отначало братът се разтревожил, но после си рекъл, че предпочита да е с хора, а не сред зверове и смело почукал на вратата.

Тя се отворила и на прага изникнала най-странната жена, която някога бил виждал – била стара и грозна, едното й око било затворено, носът й бил крив като кука и украсен с огромна брадавица. Е, казал си той, странна е, ама е възрастна жена все пак. Затова я поздравил любезно и я помолил да остане да пренощува в дома й, а в замяна предложил да помогне и поправи нещо.

Баба Яга наклонила на една страна главата си, огледала го от глава до пети, но любезното му държане й харесало и решила да го подслони. Дори му сложила паница с гореща супа да си хапне. Бръкнал братът с лъжица в купата и що да види – супата била от червеи! Сепнал се отначало – как ще яде червеи? Но после си рекъл, че щом старицата я яде, сигурно и той би могъл да опита. Затворил очи и лапнал пълна лъжица. Супата имала хлебен вкус и стоплила стомаха му. Изгълтал я с удоволствие и благодарил сърдечно на домакинята.

Тя му поръчала да иде и да нахрани прасетата й. Дала му една кофа и той послушно я отнесъл до кочината. Тръгнал да разсипва храната по копанките и що да види – кофата била пълна с малки кокалчета. Стреснал се братът как така прасетата ще ядат кокали, дали не е по-добре да бяга, но прасетата изглеждали кротки и спокойни, затова ги нахранил и се върнал при Баба Яга.

Седнали двамата пред пламтящата камина и се разговорили. Младежът й разказал, че е тръгнал по света, за да търси най-ценното и попитал дали мъдра жена като нея знае нещо за това. Харесало й на Баба Яга да я наричат така и се замислила. Накрая му рекла:

– Чувала съм някога и знам какво е най-ценно на света, но не мога да си спомня, стара съм вече. Остани при мен един месец – ще ми ремонтираш оградата, че съвсем се е килнала, а аз всяка вечер по един час ще се опитвам да си припомня какво е най-ценно.

Съгласил се братът. На следващата сутрин извадил триона и чука си и се хванал за работа. Цял месец помагал на Баба Яга, а вечер я наблюдавал как седи до камината и размишлява. Последната вечер тя не потънала в мълчание, а му рекла:

– Цял месец си припомнях моя дълъг живот и всичко научено през него. Вече мога да ти кажа какво е това, което търсиш – най-ценното на този свят е любовта!

Благодарил й радостно младежът и на следващата сутрин отново тръгнал на път. Вече знаел какво търси, само не знаел къде да го намери?

Вървял, вървял през гъстата гора и изведнъж се озовал на морски бряг. Зад него били тъмните дървета, а пред него се полюшвали вълните. На един камък, обливан от водата, седяло момиче с буйни коси. Зарадвал се братът и тръгнал към него да попита има ли село или пристан наблизо. Щом я наближил обаче, се сепнал – вместо крака, от кръста надолу девойчето имало рибешка опашка! Поколебал се той дали да го заговори, но после си казал – няма крака, но пак си е момиче и затова любезно я поздравил и попитал дали може да го упъти. Девойчето внимателно го изслушало, но нищо не му отговорило. Подразнил се младежът, почудил се – подиграва ли му се това момиче, че така мълчи, но после си казал, че щом е наполовина риба, може и да няма глас. Затова й се усмихнал и седнал на пясъка да помисли. Решил да си направи лодка и с нея да тръгне през морето, та по-лесно да стигне до хора и да пита къде да намери любовта.

Цял месец рязал клони, дялкал и сглобявал, докато успее да направи малка, но стабилна лодка с весла. Всеки ден малката русалка идвала до брега и сядала на камъка да го погледа и послуша. А той понякога прекъсвал работата си и сядал при нея. Говорел й за живота и за хората, пеел, а момичето го гледало с огромните си зелени очи и се усмихвало.

В края на месеца младежът пуснал лодката си във водата и се сбогувал сърдечно с малката русалка. Този път зелените очи били тъжни. Той й казал, че трябва да продължи напред, за да намери любовта. Тя го изслушала внимателно, кимнала, а после притиснала длани към сърцето си и го погледнала нежно. Той се взрял учудено в своята малка приятелка и изведнъж разбрал какво му казва тя – че любовта живее в сърцата на хората и само там може да бъде намерена. Зачудил се младежът –  как се взима любовта и как да я отнесе на баща си? И отново тръгнал на път, за да намери отговора.

Качил се момъкът в лодката и заплувал. Скоро силно морско течение я повлякло напред. Уплашил се братът, нали смятал да плува покрай брега, докато стигне до хора, а сега морето го носело неизвестно накъде. Но после си рекъл, че течението е като път – щом има начало, ще има и край и ще го отнесе до бряг. Така и станало. Пред него се появил зелен остров, на който се издигала планина. Високо над нея се виел дим и проблясвали пламъци. Загребал младежът с всички сили към брега и стигнал малък залив. Изведнъж пред очите му се появила прекрасна картина – на зелената поляна била разпъната пищна трапеза, отрупана със странни плодове, а на нея седяла прекрасна млада принцеса и гледала замечтано към небето. Погледнал нагоре и той и какво да види – от небето връхлитал зелен дракон, а от ноздрите му бълвал дим!

Грабнал братът греблото и без да мисли се втурнал към брега, за да спаси красавицата от чудовището. Замахнал силно, но преди да успее да удари, дотичали стражи и го хванали здраво. Докато го влачели настрана, той мярнал гневното лице на принцесата, която потупала дракона по главата и започнала да го храни с плодовете пред себе си.

Младежът бил ядосан и объркан – защо го влачат стражите? Принцесата не видя ли, че се опита да я спаси? Кой нормален човек има дракон за домашен любимец?!

Само че ядът не му помогнал и скоро стражите го хвърлили в килия, върху под, посипан с морски пясък. Той паднал тежко и нещо го боднало по бедрото. И сякаш му напомнило, че е тръгнал по пътя, по който трябва да приема всичко, което му се случва. Пъхнал ръка под себе си и извадил малка остра мида. Погледнал я, благодарил й, после въздъхнал и се усмихнал.

Приел съдбата си такава, каквато е.

Младежът очаквал, че скоро ще види принцесата и ще може да й обясни какво точно се е случило. Само че никой не го изправил нито пред съд, нито му искал обяснения. Сякаш бил напълно забравен. Пазачите само му носели плодове и вода и говорели помежду си на неразбираемия си език.

За да запълни с нещо времето си, братът започнал да дялка плодовете с малката остра мида. Имал цялото време на света и изпод ръцете му излизали малки шедьоври. Някои плодове се превръщали в животни, други в хора, а трети разказвали цели истории – толкова много образи имало издълбани по тях. Пазачите скоро го забелязали какво прави и почнали да му дават нови плодове, които да оформи по своя начин, а после ги носели у дома за радост на семействата си. Започнали да му говорят и той понаучил няколко думи на езика им.

Скоро и принцесата чула за прекрасните и вкусни скулптури, които имат нейните слуги и незабавно поискала да получи такава. Довели младежа пред нея и щом я видял, очите му блеснали. Тя била все така прекрасна и той усетил, че е готов да направи всичко за нея. Седнал на пода до купчината приготвени плодове и вложил цялото си сърце в ръцете си. Фигурките, които направил, разказвали историята му – как застанал пред дракона, за да се пребори с него и да прикрие с тялото си принцесата, как коленичи в краката й с ръце на гърдите си, как накрая я държи за ръцете и я гледа усмихнат.

Красавицата гледала като омагьосана разказа му за срещата им. Тя за първи път разбрала, че той бил готов да се пожертва за нея. Талантът му я привлякъл неудържимо. Погледнала раздърпания младеж и усетила трепет в сърцето си. Заповядала на стражите си да го освободят и настанят в двореца като придворен майстор.

Често се срещали младият майстор и принцесата. Разговорите им и  красотата на творбите му накарали принцесата силно да се влюби. И когато той коленичил в краката й и поискал ръката й като принц от далечно царство, тя с радост се съгласила.

Младежът построил по-голям кораб с платна и двамата се отправили обратно на път. Той искал да отнесе на баща си истината, която бил открил: Че най-ценното нещо на света е любовта, която живее в сърцата на хората и която се появява, когато разкриеш сърцето си пред другия и животът ви заедно стане по-красив и вълнуващ, отколкото когато сте сами.

Старият цар много се зарадвал да види своя малък син толкова възмъжал и щастлив. Той сам бил открил мъдростта на любовта, която се възражда и споделя всеки ден. Дълго яли, пили и се веселили и накрая младият принц се върнал на острова насред морето и заживял щастливо с младата си съпруга, в радост и красота.

Елена Енева
психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.

Ако статията ви е била полезна, моля, споделете я:
48