Самотната скръб на родителите

скърбящи родители

За съжаление, в нашето общество не се говори свободно за смъртта. Вместо да се разглежда като неизбежна и естествена част от цикъла на живота, смъртта е станала нещо, което се опитваме да избегнем. Искаме тя да не се случва нито на нас, нито на хората, които обичаме. С откриването на антибиотиците и ваксините, очакваме децата ни да доживеят зряла възраст и да ни надживеят, а повечето от нас очакват да живеят до дълбока старост. С напредъка на медицината и медицинските технологии много фатални някога състояния вече се лекуват и е възможно животът да се продължи почти безкрайно, понякога без да се има предвид качеството му.

Обикновено избягваме контакта с умиращи или с мъртви. До средата на 20-ти век повечето хора умираха по домовете си. Членовете на семейството къпеха и обличаха телата, а приятелите и близките се събираха, за да скърбят заедно край покойника. Сега повечето хора умират в болници или специализирани заведения, тялото се откарва за кремация или се обработва от погребалната агенция според местните обичаи. Смъртта е иззета от дома и семейството и поставена в  модерни, стерилни институции. Освен това, с нарастващата мобилност на семействата и приятелите,  е все по-малко вероятно да присъстваш на смъртта на обичан човек или дори да бъдеш на погребението му. Тези тенденции правят смъртта все по-непозната за нас и с намаляващия опит, който имаме с умиращи хора или с кончината им, ние се чувстваме все по-неспокойни или уплашени. Смъртта е отделена от цикъла на живота и от живите.

Обикновено избягваме и да говорим за смърт. Имаме куп евфемизми в езика за споменаването й, като например: деликатното „отиде си”, неясното „няма го” или „бе отнет”, духовното „срещна Създателя си” или „напусна този свят”, техническото „свърши” или „почина”, или грубото „пукна” или „вирна петалите”. Много родители срещат трудност да говорят за смъртта с децата си, защото не искат да ги плашат или да нарушат невинността им. Това отношение към края изолира опечалените, тъй като се смята за изключително невъзпитано да говориш за смъртта на любим човек, освен на погребението.

Смъртта на бебе е още по-трагична, защото разрушава нашите очаквания. В добавка, когато чуем за починало детенце, много от нас не разбират величината на загубата за родителите. Фактът, че бебето е било в утробата или в ръцете им само за кратко, допълнително увеличава болката и изолираността им.

Разбити очаквания

„Толкова се вълнувах. Това щеше да е най-хубавото нещо в живота ми. Представях си, че всичко ще е страхотно, защото винаги си мислиш така, когато очакваш първото си дете. Имах прекрасна бременност. Не можете да мечтаете за по-хубава. Без сутрешно гадене, бях активна, беше прекрасно.” Лена

В днешно време, с напредъка на медицинските процедури и технология, много безплодни двойки могат да заченат. Хормоналните терапии позволяват на някои майки да удържат бременността през първото тримесечие. Прогресът в наблюдаването й увеличава шансовете на майката да износи здраво бебе до термин. Недоносените бебета, които преди няколко десетилетия биха починали при раждането, сега оцеляват. Бебетата със животозастрашаващи болести или малформации сега претърпяват лечения и операции, позволяващи на повечето от тях да водят нормален живот. Децата могат да бъдат предпазвани от заболявания с ваксини, а здравето им може да бъде поддържано с антибиотици и други лекарства.

Очакващите дете родители, вярващи в модерната медицина и имащи малък досег с детската смъртност, не мислят сериозно за възможността тяхното бебе да умре, особено след първото тримесечие от бременността. Те естествено приемат, че бебето ще се роди здраво, а ако е болно, че ще оцелее. Тази презумпция съпровожда  вярата, че „ако правя каквото трябва” през бременността, дори преди бременността и след раждането, то здравото бебе е гарантирано.

„Медицината не е това, което всички си мислят. Разбрах, че медицината и лекарите нямат необикновени способности. Те са хора като нас и просто си вършат работата колкото могат. Няма магия в медицината, а някога си мислех, че има.”

Кара

„Спрях да пия  хапчета против забременяване година и половина предварително, защото знаех, че това е нещо, което е добре да направиш. Не пих никакъв кофеин, не пих никакъв алкохол, не пуших, не правих нищо. Водих идеален живот, според правилата. … Наистина не знаех, че бебетата могат да умрат. Спомням си, че бях толкова спокойна седмицата преди раждането. Не се тревожех за нищо. Мислех си, че след като си минал началния период…”

Брин

„Всички очакват бременността да завърши добре… и после изведнъж два спонтанни аборта и мъртвораждане. След втория аборт се чувствах, някак нелепо, какво съм направила, за да го заслужа?… Помня, че се срещнах с майка на бебе от епруветка и си мислех „Те могат да направят бебе в епруветка, а не могат да изродят безопасно моето момиченце 3.400 кг” – хайде де! Нещо не е наред!” Холи

„Когато чуя хора да говорят за статистика в различни ситуации, се разстройвам, защото, знаете, статистиката е нещо чудесно, докато не станеш част от нея и тогава придобива различно значение!” Сара

С достъпността на средствата за контрол над раждаемостта и с насочването на жените към дейности извън домакинстването и отглеждането на деца, родителите все по-често планират кога и колко деца да имат. В добавка към очакването, че ще имат здраво дете, те инвестират огромно количество емоции в зачеването в рамките на няколко месеца, в успешния завършек на всяка бременност и в оцеляването на всяко новородено.

Когато умира бебе, очакванията на родителите са жестоко измамени, тяхната емоционална настройка е разбита.

За нещастие, дори когато „са направили всичко както трябва”, лошите неща могат да се случат.

Откъс от „Празна люлка, разбито сърце“ от Дебора Дейвис
превод от английски: Елена Енева
психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.