Какво показваме за себе си в социалните мрежи

показване в социалните мрежи

Няма нужда да питаме кой къде е и какво прави в момента. Лято е и социалните мрежи са пълни със снимки от типа “Аз на море”, “Аз и любимият човек”, “Аз и Европейските забележителности”, да не говорим за “Аз на купон”. Всичко е на показ.

Нормално е всеки да се стреми да блесне – дали с външност, дали с успехи, дали с материално изобилие и власт. Виж ме, виж ме, виж ме! Изглежда като споделяне на емоции и преживявания, но зад споделянето стои потребността от утвърждаване. Да сме често пред погледите на другите ни носи чувство за особено важна позиция в групата. Затова непрекъснато се стремим да ни видят и… да ни завидят. Тогава ще сме сигурни, че и другите признават, че сме по-важни от тях.

Как така стана, че започнахме постоянно да каним в живота си Публиката с нейния главен инструмент – Оценката? Толкова ли желаем да бъдем оценени?

За добро или зло, всичко започва от реакциите на родителите ни към нас, когато сме били деца. Независимо дали са ни критикували остро, или напротив, са ни хвалили изобилно, в нас се е изградил навикът да бъдем постоянно оценявани. От всички коментари на възрастните сме загубили собствената си мярка какви сме. Затова се чувстваме  спокойни, че “ставаме” и можем да сме уверени в себе си, само когато другите показват, че ни одобряват. Тази липса на вътрешно усещане за собствената ценност и непрекъснатото търсене на положителна оценка отвън се нарича “нарцисизъм”. Той е необходимо качество за всеки, но само до определена степен.

Нарцисизмът в крайните си форми е мъчително състояние, при което човек се люшка между усещанията за богоподобна грандиозност и пълна нищожност. Във фазата на грандиозността морето е до колене, всичко, което прави е прекрасно, но и най-малкото сравнение с някой, който има повече или е по-добър от него (а такива досадници винаги се намират), го изпраща на дъното на емоционалната яма, където не става за нищо и не струва. За да се чувства добре, човекът с нарцистична травма се стреми да показва на света само прекрасния си, идеализиран образ. Една постоянна рекламна кампания, зад чиито бляскави картини истинският човек остава невидим и непознат дори за самия себе си. Едно постоянно „Аз, аз, аз, аз!“.

А съвременните технологии с лекота позволяват да редактираме образи, събития, взаимоотношения и да показваме пред света само привлекателното в нас и победите си.

В древногръцката легенда самовлюбеният Нарцис не можел да откъсне поглед от отражението си във водата и не обръщал внимание на нимфата Ехо, която го викала. Потопени в екраните, дали забелязваме достатъчно хората, които истински ни обичат и са до нас в здраве и болест, в богатство и бедност, в радост и тъга? Или унесени да градим идеализирания си имидж на красиви, умни, богати и интересни, се опиваме от виртуални лайкове, които ни радват в един момент, но ни оставят гладни за още само след секунди?

Все повече хора се оплакват колко много време прекарват онлайн, разглеждайки чуждите животи и показвайки своя. И установяват, че изгубеното в интернет време ги кара да се чувстват празни и потиснати. Все повече хора се чудят какво да правят, когато са с партньора, с приятелите си, с непознатите и за да не се чувстват неловко, забиват поглед в екрана. Все по-трудно се отпускат и си позволяват да са небрежно-размъкнато-щастливи, заради всевиждащите очи-камери наоколо. Резултатът? Чувство за самота, за празнота, тревожност или депресия.

Защото докато сме заети да се показваме, пропускаме да почувстваме.

Когато шляпаме в морето и се пръскаме с вода, хич не изглеждаме представително, но пък истински се забавляваме! Когато целуваме любимия си човек, много по-вълнуващо е замайването, което усещаме, а не дали сме в кадър за романтично селфи. Когато мързелуваме на слънце, просто чувстваме топлината през кожата си и  щастливото безгрижие нищо да не правим. Обикалянето из непознати градове носи тръпката на изненадата от новото и невижданото, няма нужда да позираме 20 пъти пред Айфеловата кула, като ловец пред току-що отстрелян трофей. Когато работим, е важно да си свършим работата, а не да документираме как изглеждаме в момента.

В истинското живеене и чувстване няма място за позиране.

Наградата за нас е самото преживяване, не коментарът на другите за него. Вместо да усетим какво се случва с нас, се превръщаме в репортери на собствения си живот – в странични наблюдатели.

Как можем да намалим това люшкане между “да бъда” и “да изглеждам”? Като спрем и се обърнем навътре към себе си. Като забележим усещанията, нахлуващи през сетивата ни и чувствата, които пораждат. Като направим крачка назад от безтелесността и всемогъществото на виртуалните технологии към реалността и ограничеността на телата ни и забележим какво става с тях. Като погледаме как тече реката, послушаме птиците, усетим собствената си болка. Това е животът. Но докато погледът ни е вперен в реакциите на другите, може да пропуснем да го усетим.

Елена Енева
психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.

Ако статията ви е била полезна, моля, споделете я:
48