
В памет на Велчо, Мария, Кристиян и София
Само този, който го е преживял лично, знае колко дълбока и всепоглъщаща е мъката на майката и бащата, изгубили детето си. Колко неправилно и неестествено изглежда случилото се. Големите винаги очакват, че те ще си отидат първи, а децата им ще продължат да живеят. И когато стане обратното, няма утеха. Станало е нещо не само тъжно и трагично, но и ужасно нередно.
Кой би могъл да ги обвини, че в такъв момент мнозина избират да избягат от разяждащата ги болка и безсилие и да създадат ново дете? Все едно смъртта не се е случвала. Все едно всичко може да продължи така, както е било.
Така на бял свят идват заместващите деца – родени само месеци или година-две-три след смъртта на по-голямото си братче или сестриче. И няма значение колко е живяло то – дали семейството има съвместни спомени с него или става въпрос за мъртвораждане, следващото дете идва в дом, където властва тъгата.
Скръбта е упорито животинче. Тя не обича да бъде пренебрегвана. Когато се опитаме да я заобиколим или измамим, тя не изчезва. Остава скрита дълбоко в нас и чака своя час, за да свърши работата си – да унищожи всички очаквания, мечти и надежди, свързани с починалия близък. Тя ни кара да приемем факта на смъртта и да престанем да влагаме душевната си енергия във връзката с него.
Често казвам, че най-много боли, когато умират мечтите. А когато мечтите са свързани с дете, което сам си създал и обичал, е много трудно да позволиш това да се случи. И човек се вкопчва в мечтата и сякаш става сляп за всичко друго. Тогава се създават “заместващи” деца.
И ето, надеждата, копнежът е на път да се осъществи – майката отново е бременна. Този път обаче, с нея през цялото време е и страхът, че преживяната загуба може да се повтори. Радостта от очакването се редува с ужас, новите преживявания се преплитат с болезнените спомени. Бебето е желано, но и нежелано, защото родителите искат хем него, хем починалия друг. А когато искат друг, къде е мястото за теб?
Колкото по-рано се роди следващото дете, толкова по-малко време е имала скръбта да свърши своята работа по разчистване на душевното пространство. Толкова по-вероятно е то да е обитавано от призрака на отминалото дете. Чувствата са заплетени. И ако следващото дете получи същото име, като починалото, бъркотията става още по-голяма.
Не е изненадващо, че “заместващите” деца често имат проблем с идентичността, когато пораснат. Отговорът на въпроса “Кой съм аз?” за тях е особено труден. Малкият Винсент Ван Гог е посещавал гробището, където е било погребано братчето му, мъртвородено точно година преди неговото раждане, също носещо името Винсент Ван Гог. На надгробния камък са били изписани същото име, същата рождена дата, само годината е била предходната. Как ли се е чувствал малкият бъдещ гений – жив или умрял?
Някои от тези деца цял живот се борят да докажат, че струват нещо и човечеството се възхищава на постиженията им – Винсент Ван Гог, Салвадор Дали, Бетховен, Камий Клодел, Стендал, Херман Хесе и други.
Макар още новородени, “заместващите” деца вече имат мисията да спасят мама и татко от преживяването на скръбта. Но това е невъзможно. Изходът от тъгата е като се премине през нея, заобиколни пътища няма. От самото начало на живота си те са обречени на провал в изпълняването очакванията на родителите си. В някакво отношение всички сме “заместващи” деца, защото всички се изправяме пред очакванията на възрастните за идеалното дете, което биха искали да създадат. Но когато не е намесена смъртта и скръбта, разминаването между реалния и мечтания образ се преживява и прощава по-лесно.
Починалото дете няма неприятни качества или лоши страни. Тъй като е мъртво, то е идеално. И е образ, към който се премерва всяко качество и действие на роденото след него. Недостижим образ. Неизменно недоволство. “Заместващото” дете няма право да бъде себе си. Това го кара да очаква, че няма да бъде прието, където и да отиде.
Много е трудно да съперничиш с починал брат или сестра. На мъртвите се дължи уважение. Как да ги биеш в нещо? Това би било обида към паметта им. “Заместващото” дете е заклещено в дилемата – то се чувства длъжник на починалото, защото е живо, поради смъртта на другото, а в същото време трябва да го достигне и задмине.
Животът му е изпълнен с вина – вина пред брат си или сестра си, че живее на тяхно място; вина пред родителите – че не може да изпълни очакванията им и да го/я замести.
В същото време, страхът на майката от загуба често я кара да вижда много повече заплахи за живота и здравето на живото си дете, отколкото е виждала преди. Тя се опитва да го предпази на всяка цена. Това поражда множество страхове, пасивност, липса на инициатива, зависимост и усещане за беззащитност. Мама излъчва посланието: “Светът е опасен!Животът е опасен!” Това поражда повишен интерес на детето към смъртта. То може отново и отново да се опитва да спасява околните от скръбта, депресията и преживяването на загуба, напълно забравяйки за своето щастие.
Основният проблем в случая не е, че родителите са създали ново дете. Стремежът към живот винаги ще ги тласка към това. Проблемът е, че когато следващото дете се роди твърде скоро, преди починалото да е оплакано и оттъгувано, в несъзнаваното на майката образите им остават слети.
Какъв е изходът? Работа. Бавна, дълга и много внимателна, задължително с помощта на психотерапевт, която да помогне процесът на скърбене да завърши, очакваният и реалният образ да се разплетат и всеки да получи полагащото му се място в семейната система. И творчество. Защото само чрез него можем да изразим дълбочината на болката и ужаса и да намерим себе си.
По материали от книгата на Морис Поро „Заместващото дете“.
Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.