
Когато бяхме в шести клас, си имахме любимо занимание – да спорим през междучасията, кои са по-добри и по-важни – мъжете или жените. Двете групички момчета и момичета се разгорещявахме доста и почвахме да вадим всевъзможни аргументи. Спорът изглеждаше безкраен, но всеки ден се връщахме към него. Изглеждаше, че момчетата надделяват с разни учени и изобретатели, затова момичетата с удвоени сили търсехме равностоен отговор. В краен случай прибягвахме до разбиващата теза, че жените раждат, а мъжете – не. Момчетата нямаше как да оспорят, че са създадени от майките си.
Бяхме 12-годишни, съвсем нов клас, събран от целия град. Преди да започнем със споровете, имахме друго любимо занимание – играта на Намигванка. Играехме я целия клас, в коридора през междучасията. Тя обединяваше тръпката от това да си сам, докато другите са по двойки; да намигнеш на някой от друга двойка, за да го повикаш при себе си, без да те видят; да ти намигнат, докато имаш партньор; да се измъкнеш, без той да те усети и да изтичаш, при този, който те е повикал. Да, рискът и удоволствието се смесваха в онзи вълнуващ коктейл, който през следващите години щяхме да търсим отново, по всякакви други начини. Обаче бяхме открили как да се справим със страха от общуването с другия пол по приемлив и забавен начин.
След като играта на Намигванка ни сближи, се осмелихме да се доказваме колко сме велики като мъже и жени.
Гледах „Барби“ и виждах един безкраен шести клас, идеалният свят през погледа на дете в предпубертета. Момичетата са красиви (О, прекрасна Марго Роби!!!), денят им минава в безделие по улиците или на плажа, момчетата ги харесват и вървят след тях, но никоя няма понятие какво да прави с гадже. Предложението на Кен да остане през нощта при Барби изглеждаше мило и смешно, но ако го разиграете с 11-12-годишни, ще е съвсем естествено.
Купоните са място, където да танцуваш, да се усмихваш и да показваш новите си дрехи. Вечерите са за пижамени партита с приятелките. Светът е шарен, безопасен и красив. Невинен, детски свят.
В него момиченцата свързват това да си голяма само с външното – носенето на високи токчета, едри бижута и разкошни дрехи и прически. Ходенето на работа е безкраен низ от награди, веселба и щастливо махане с ръце към всеки, който би искал да се възхити на „работещата“ Барби. Прекрасен, нарцистичен свят, в който само получаваш, без преди това да си дал.
Свят, без усилия, в който още нямаш име. Там всички са Барбита или Кен. Имена (и индивидуалност) имат само тези, които вече са понесли някакво страдание и са загубили невинността си – Странното надраскано и подстригано Барби, бременната Мидж, Алън, пренебрегнатия „приятел на Кен“, който доизносва дрехите му.
От години се чудя кога американската култура ще надскочи нивото на шести клас, с неговото противопоставяне на мъже и жени. Страхувам се, че цяло поколение момчета израства с принизяващите мъжки образи от филмите – в случая истеричния, безсилен директор на Маттел и неговите сътрудници, които неизвестно защо се плашат от факта, че красиво момиче обикаля града и твърди, че е кукла Барби. Психиатриите отдавна знаят как да се справят с всеки нов Исус Христос и Наполеон, една Барби едва ли би им се опряла.
Кому е нужно да издигаме женското, като принизяваме мъжкото и го показваме по неверен начин? Защото мъжете във филма (и масово в американските филми напоследък) през повечето време се държат като недорасли 3-годишни деца. Безсилие, тръшкане, претенции – много характерно за бебешкия пубертет, но не и за пораснали хора.
Мъжете в реалния свят са нашите дядовци, бащи, братя, партньори, синове, внуци. Каква е ползата да ги превръщаме в нелепи, безсилни образи?
Когато няма респект между половете, няма двойки, няма сексуален живот – нещо, което няма как да липсва на 11-12 годишните деца. Никой герой във филма явно не правеше секс – дори отношенията в „реалното семейство“ бяха сякаш между двама непознати, всеки потънал във въображаемия си свят – майката оцветява картинки, а бащата е забит в телефона си. Изолирани, депресирани и самотни. Да се чудиш как са създали дъщеря си.
Кен беше единственият, който имаше нормални чувства на момче, навлизащо в пубертета. Уви, Барби още беше твърде малка за него. Но филмът завърши с надежда – Барби обяви, че отива на гинеколог. Може би, рано или късно, освен, че има вагина, ще разбере и за какво да я ползва. И може би през удоволствието, най-сетне ще започне повече да уважава Кен и това, което той й дава. И ще вземат да пораснат.
Елена Енева, психолог
Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype/Viber на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.