
На Господ му беше самотно. Досега беше създал земи и води, растения и животни. Оказа се увлекателно и вълнуващо. Но сега изпитваше мъглява неясна скука, затова реши да направи нещо по-различно. Да създаде някой, с когото да си поговори. Реши да направи Човек. Тъй като искаше човекът да е последното и най-доброто от творенията му, да бъде щастлив и богоравен, Господ се постара първо да му създаде подходящ дом. С неизчерпаемото си старание събра най-красивите и безопасни растения и животни в най-прелестното място – Райската градина. Да, получи се омайващ сетивата шедьовър. В нея всичко носеше радост и наслада, преливаше от цвят, аромат и удоволствия.
След това запретна ръкави и направи Човека. Нарече го Адам. Усмихна се, доволен от резултата. А после, от реброто му създаде Ева. Тя стана малко по-красива и издръжлива, личеше, че е втори опит.
Господ ги гледаше и не можеше да им се нарадва – толкова розови и мили, изпълнени със живот и желания! Това, последното, за желанията, скоро спря да му харесва.
Защото вместо да си говори с тях, постоянно чуваше:
„Искам череши! Искам цветя! Искам червени! И сини! Ооо, искам сянка! Слънце! Дъжд! Искам птички! Искам, искам, искам, искам…!“
Господ усещаше, че скоро ще го заболи главата. Затова реши да се оттегли и да нагледа останалите си творения.
Тогава старата змия, която скришом наблюдаваше капризите на двамата, реши да се възползва от отсъствието на Господ. И на нея й бяха втръснали Адам и Ева, които постоянно я стряскаха с честия си шум. За змията нещата бяха прости – нещо е или добро, или зло – или отиваш и го взимаш, или бягаш от него. Тя не разбираше защо Господ толкова угажда на човеците си. Реши да вземе мерки и да научи божиите чада на черно-бялата си змийска мъдрост. Това е добро, онова е зло, всичко е кратко и ясно!
Не й беше трудно да подмами Ева да опита единствения забранен плод в градината. Нали тя все нещо искаше. Змията само подметна „Опита ли онзи прекрасен, сочен плод?“. Е, да, Господ беше казал, че е забранено, ама какво ли значеше това? Беше споменал нещо и за наказание, но това пък съвсем нищо не й говореше. Ева откъсна лакомо една ябълка от клона. Адам я видя, и разбира се, не остана по-назад.
„Ето, сега е моментът!“ каза си влечугото. „Сега ще разберат, че безкрайните им искания на още и още неща са безсмислени и дразнещи!“
Но и най-добрите планове не винаги тръгват, както човек или змия очаква.
След като хапнаха от Дървото на познанието хората се научиха да сравняват и преценяват. Разбраха, че има голямо и малко, слабост и сила, бързо и бавно. Разбраха, че съществува време. За пръв път осъзнаха, че и нещо неприятно може да им се случи и побързаха да се скрият в храсталака. Забелязаха колко уязвими са телата им и се опитаха да ги покрият с листа. Усетиха, че разполагат само с човешката си сила, а не с божествените сили на твореца си. Адам и Ева се уплашиха.
Така ги завари Господ.
Отначало му хареса, че не чува обичайната гълчава и претенции. Най-сетне мир и тишина! Но после, като всеки опитен родител, се усъмни – това не беше нормално, нещо се беше случило, докато го нямаше. Затова ги повика със силен глас.
Още щом чу треперливия отговор на Адам от храстите – „Не мога да изляза, гол съм!“, му стана ясно какво е станало. Невинните му доскоро чада бяха открили страха и вече се отнасяха с подозрение към всичко. Дори към него, техния Създател.
Господ започна да се ядосва – явно периодът на претенциите отминаваше и започваше периодът на страховете. Нима сега за всичко ще трябва да ги увещава или успокоява?
Но пък, щом вече можеха да преценяват и сравняват, може би щяха да са по-добри събеседници и да разглеждат нещата от поне две страни.
Но, уви, не стана така.
Двамата непрекъснато се сравняваха помежду си и се сърдеха. „Той има три ябълки, а аз нямам, не е честно!“ – пищеше Ева. Господ се опитваше да я вразуми: „Да, защото отиде и си ги набра, а ти остана да лежиш под сянката!“. Уви, това въобще не я укротяваше. „Не е честно той да хвърля камъни по-далеч от мен!“ „Не е честно, тя да се провира по-лесно от мен през храстите!“ дуднеше и Адам.
Освен това човеците хич не обръщаха внимание на предупрежденията и наставленията му. Вместо да прекарва време в задълбочени разговори, Господ установи, че е постоянно нащрек, защото те непрекъснато пробваха какво могат да направят. Затова му се налагаше да сваля Адам от върховете на дърветата, преди да опита да лети като птичка или да спира Ева, преди да дръпне опашката на котката, за да види дали ще стане по-дълга.
Дори и неговото безгранично търпение започна застрашително да намалява.
Но последната капка преля, когато двамата за пореден път се скараха за дреболия. Господ се опита да ги разтърве и успокои, но Адам се дръпна и му изкрещя в лицето „Махай се, глупак такъв!“
Тогава техния Създател ги изгони. Отвори широко портите на Райската градина и им показа пътя. Той беше прашен и каменист и пресичаше поле, което не можеше да се мери с прекрасния им дом досега. Но Адам и Ева тръгнаха с гордо вдигнати глави, убедени, че този стар Господ нищо не разбира и те ще му покажат колко по-добре се живее без него.
Господ затръшна портата след тях, седна уморено и въздъхна. Змията се изсули през тревата и му прошепна: „Това е добро, нали?“. Той поклати глава тъжно. С хората никога нищо не беше само добро или само зло.
Елена Енева, психолог
Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype/Viber на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.