Класната ни почина

Класната на Мария, обичаната г-жа Петрова починала неочаквано миналата година. Възрастните се постарали да съобщят внимателно новината на учениците – в класната стая дошли няколко учители, заедно с училищния психолог. Имало е изненада, невяра, плач, топли прегръдки, утешителни думи. Сега, една година по-късно, Мария не смее да говори за г-жа Петрова, за да не разстрои някого, но понякога гледа общата снимка на класа, където са заедно или я сънува и се събужда с плач. Тя не знае какво да прави със силните си чувства. Опитва се да ги крие, за да щади околните, но й е все по-тежко да го прави. Гледа да избягва предишната си класна стая, за да не събужда емоции, с които не знае как да се справи.

Да бъдеш тийнейджър, който тъгува по починал, е съвсем различно от това да си  дете, което още не разбира какво е смъртта или да си възрастен, който изразява чувствата си чрез традиционните ритуали. За разлика от децата, младежите разбират окончателността на смъртта, но още нямат опит как да се справят с такива преживявания. Може пред околните да показват сдържана и „корава“ фасада, но вътрешно да се страхуват или срамуват от мъката си.

Скърбенето по починалите в човешката история винаги е било колективно. И винаги се е случвало под формата на ритуали. 

Ритуалите са удобно нещо.

Когато емоциите ни препълват отвътре, когато случилото се е необратимо, чувството за безсилие ни завладява. Няма какво да направим, за да поправим ситуацията. Копнеем за действие, което да ни спаси от ужасното усещане за безсилие. 

Силните емоции са енергия за действие. Когато успеем да ги изразим чрез някакво движение, отминават по-леко. Когато ги задържим и потиснем в себе си, намират излаз навън чрез неприятни симптоми или изненадващи изблици.

Вярвам, че това е част от ползите на ритуалите – те ни дават възможност да правим нещо в момент, в който вече нищо не може да се направи. И вместо да седим като парализирани, отиваме и приготвяме вкусна храна, избираме цветя, палим свещи, организираме молебени, пеем песни и чрез действието, силата на емоцията ни постепенно отслабва.

Когато скърбим заедно, чувствата ни намират израз навън и тяхната значимост бива призната. Когато скърбим сами, без подкрепа, без потвърждението, че е нормално да преживяваш това, защото и другите го преживяват, е по-тежко. Няма кой да ни даде утехата, която ни е нужна. 

Ритуалът, чрез своята поредица от стъпки, помага както за изразяването, така и за регулирането на емоцията. Присъствието на другите ни пази от пълно отчаяние и от безумни действия. И накрая винаги завършва с храна, която ясно показва, че животът и хубавото в него продължават.

Антрополозите твърдят, че колективните ритуали са възникнали за умилостивяване на духовете на мъртвите, за да подсигурят тяхната помощ и грижа за живите. Колективният плач по починалия, храната, която се споделя на помените, украсяването на гробовете, периодичното оказване на почит към починалите – всичко това се свързва със страха от разрушителните сили на отишлите в отвъдното.

Може би е така. Но ми се струва, че свързвайки ритуалите само със страха, те пренебрегват другите чувства, които хората изпитват към умрелите – а именно любовта, копнежа, желанието да направят нещо за близките си хора, желанието да получат прошка за грешките си.

И ако се върнем отново при тийнейджърите – с какво разполагат те, за да изразят чрез действия палитрата от чувства, които изпитват към починалата си класна?

Чувствата им могат да са най-различни – и тъга по обичания учител; и гняв, че са били изоставени от него; и злорадство, ако са му били ядосани; и вина заради злорадството; и страх, че смъртта може да отнесе други близки хора или тях самите; и отчаяние пред осъзнаването на собствената смъртност; и срам, че им се плаче, а околните изглеждат спокойни и овладяни.

Как да разберат, че всички тези чувства са нормални?

Че те самите са нормални? – често задаван въпрос в тази възраст.

Като им дадем възможност да осъзнаят, че не са сами. Че и други техни връстници и възрастни преживяват същото. Като ги научим как да спазят някой от обичайните ритуали или ги насърчим да създадат свои. Като не се страхуваме да говорим за смъртта, за тъгата си и за починалите. Осмелим ли се да преминем през долината на сълзите, се изненадваме колко бързо започваме да се катерим по планината на хубавите спомени. И осъзнаваме, че макар нещо много важно да ни е било отнето, в нас са останали хубави следи от човека, по който скърбим. А тях никой не може да ни ги отнеме, докато сме живи.

Мария и класът й смятат да направят помен за годината от смъртта на г-жа Петрова. Решили са да се съберат и да поговорят за спомените си за нея. Няколко момичета смятат да изрисуват стъклени чаши-свещници. Намерили са в интернет стихове, които изразяват чувствата им и ще опитат да ги прочетат. Ще купят храна, а сегашната им класна ще донесе жито. Мария с тъга мисли за предстоящия помен и понякога плаче, докато търси подходяща музика за повода. Но това, че е заета с нещо, което ще сподели с целия клас, я крепи. 

Елена Енева, психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype/Viber на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.

Вашият коментар

Вашият имейл адрес няма да бъде публикуван. Задължителните полета са отбелязани с *