Когато децата пораснат и си тръгнат

  • Губя дъщеря си.

Не бях виждала отдавна приятелката си и като я чух – изтръпнах. През главата ми прелетяха страховити сценарии – че дъщеря й е тежко болна, че взима наркотици, че е привлечена от секта. Собствените ми страхове, че мога да загубя децата си веднага се събудиха. 

  • Какво стана? – попитах развълнувано.
  • Нали знаеш, че учи в чужбина. Намерила си е добро момче там и ще се женят. Вероятно няма да се върне в България.

Въздъхнах облекчено, че става въпрос за нещо нормално. Можех да разбера защо страда, че ще вижда рядко единственото си дете, в което е вложила толкова любов и надежди. Странно, че точно в момента, в който тези надежди за добър живот на дъщеря й бяха на път да се осъществят, тя изглеждаше почти отчаяна.

Сетих се как и аз плаках едновременно от радост и от мъка, когато голямата ми дъщеря се обади толкова щастлива, че приятелят й я е изненадал с цветя и пръстен и ще се женят. За мен този годеж хем беше признание, че добре сме си свършили работата като родители, щом един млад мъж мечтае да прекара живота си с нашето момиче, хем тъжно осъзнаване, че всичко, което е било, вече няма да бъде същото. Имах силното усещане, че ако дотогава аз движех „колелото на историята“, аз бях главния герой, който гради връзка, семейство, дом, деца, постига цели и се стреми напред, сега минавах в ролята на второстепенния, помагащ персонаж и всичко това предстоеше да бъде изградено от дъщеря ми. Следващият оборот на колелото беше в нейни ръце. Тази смяна на ролята ме разтърси и усетих хем гордост, хем страдание.

В днешно време като че ли не обръщаме много внимание на родителската болка, когато пускаме детето да полети. Не й даваме място, глас, не я почитаме. Загърбваме я покрай обикалянето по магазините и подготовката за абитуриентската; правим се, че не забелязваме как ни се свива отвътре, когато разберем, че детето ни е прието да учи надалеч. Стягаме му куфарите, изпращаме го на летището, бършем сълзи и опитваме да го насърчим смело да отлети към неизвестното. 

Къде е ритуалът, който да даде място на сълзите ни?

Къде са приятелите, които да почетат болката на успешно извършеното родителстване, къде са песните, стиховете и картините с които да опишем и изразим мъката си? Как да споделим страховете за себе си – как ще живеем, какви ще бъдем, щом децата нямат нужда от нас? С какво ще запълваме дните и вечерите си? Какво ще стане с нас, ако с тях стане нещо? Ще им позволим ли да са по-щастливи далеч от нас? Да постигнат повече от нас? Днешната култура не предлага варианти за осъзнаване на тези чувства. А неразпознатото, неизплаканото, неуваженото от околните боли по-дълго. 

„Ела се вие, превива, мома се с рода прощава…“. Не познавам майка, чиито сълзи да не рукват, щом чуе протяжните звуци и късащите сърцето думи на тази песен. Плаче, а близките й я утешават и признават мъката й. И всичко това се случва на най-щастливия празник на младите. За да се затвори вратата към миналото, за да се пререже пъпната връв и детето да стане самостоятелен възрастен, е нужно оплакване на приключеното и тъга. Ако някога бракът е бил това, в което „губим“ децата си, днес ги губим и по други начини – емиграция, преместване в друг град, навлизане в самостоятелния живот, свързан с отделен дом и бит. Как ги откъсваме от себе си, от ежедневието си? Как им помагаме да разберат, че има кой да се погрижи за нашата болка, за да могат те да се съсредоточат върху своите стремежи и нови отношения? Как разбираме, че трябва да приемем тази болка, за да не се стремят обратно към нас от любов, да им дадем пространство за развитие?

Да бъдеш родител означава да си готов да положиш много грижи, за да успее детето ти да си отиде от теб. Израстването е поредица от раздели – раздялата на раждането; раздялата на отбиването; първата крачка към нас, след която ще последват много други надалеч от нас; сълзите на вратата на яслата или градината; първият учебен ден; първият лагер; първата любов; първата квартира; първата работа… всичко, което със заслужена радост празнуваме, ни носи и болка, а може би и страх. Ако не ги усетим, отбележим, изразим и споделим, а се опитваме да ги избегнем, пречим на детето си да продължи напред.

Неизвършената раздяла тежи и на двете страни

Младият мъж или жена се разкъсва между връзката с партньора и невидимото придърпване назад към родителите, които усеща, че имат нужда от емоционалната му подкрепа. Не може да бъде изцяло съпруг или родител, защото се опитва да е опора или родител на майка си и баща си. А от това страда новото му семейство.

Наближава първият учебен ден. Идат радост, сълзи и вълнения. Дайте си малко време да потъгувате, че животът вече няма да е същия, че губите своето малко дете, което никъде не отиваше без вас, за да успеете с пълно сърце да празнувате превръщането му в самостоятелен малък ученик. Открийте музиката, текста, картината, които описват чувствата ви, споделете ги с близките. Стремежът ни да изглеждаме винаги щастливи и горди от постигнатото ни лишава от тази също ценна проява на човечността ни – тъгата от отделянето. По-лесно е да я изживяваме стъпка по стъпка, осъзнавайки всяка малка раздяла и оцеляването си след нея, за да можем с измити от сълзи очи да се огледаме наоколо и да си кажем – простих се с миналото, сега мога да потърся бъдещето. 

Защото

когато децата пораснат и се отделят,

с нас остават другите хора, които ни обичат; с нас оставаме ние самите с всички интереси и стремежи, за които доскоро не сме имали време. Животът продължава. Той знае как отново да ни събере, по други поводи и в друга роля.

Когато прегърнем и двете си страни – и радостта, и тъгата, ставаме цялостни, приемаме същността си изцяло. Ставаме и смирени, защото разбираме, че всяко постижение, всеки житейски успех ще ни донесе и тъга. А това ни прави по-умерени в стремежите си, по-зрели и по-мъдри.

Елена Енева, психолог

Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype/Viber на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.