
Преди доста време обещах да напиша повече за така наречения „драматичен триъгълник“ – модел на взаимоотношения, в които човек играе ролята на Спасител, Преследвач или Жертва. Междувременно събирах писмена информация, наблюдавах себе си, наблюдавах околните.
И установих, че наоколо е пълно с такива триъгълници. Не знам има ли хора, които винаги стоят здраво на краката си и никога не се изкушават да спасяват или осъждат другите или да очакват някой да реши проблемите им. Но това, което всеки път се повтаря е, че с каквато и роля да влезе човек в драматичния триъгълник, неизбежно стига до ролята на Жертвата. А едва ли очаква точно това, докато първоначално размахва огнения меч на праведността на Преследвача или се чувства като грижовна Майка Тереза в ролята на Спасителя.
А стигне ли човек до ролята на Жертвата, разбира се, започва да търси своя Спасител, привлича нови хора в ситуацията и сценарият се мултиплицира.
Какво ни кара да влизаме в подобни драматични отношения?
Ако се вгледаме под пласта на обичайните обяснения:
- нищо не мога да направя!;
- само аз мога да я спася!;
- некадърници такива, трябва да ги поставя на място!
всеки път достигаме до чувствата за срам и вина, които преживяват всички участници в отношенията.
Жертвата се срамува, че не става за нищо, не може да се справи, затова няма смисъл да опитва. Спасителят се страхува, че ако не помогне, ще се чувства виновен и ще се срамува от себе си. Преследвачът носи дълбоко чувство на срам от себе си, от което се спасява, като се бори с чуждите недостатъци и грешки.
Срамът и вината са най-отдолу на купчината емоции, затрупани от самосъжаление, гняв или самолюбуване. Затова влизайки в някоя от трите роли често смятаме, че сме водени от по-висши мотиви. Но ако се вгледаме дълбоко в себе си, винаги се стига до тях – срам и вина.
Но срамът и вината са обществени емоции, те отклоняват вниманието ни от индивидуалните ни желания. Правим нещо, но за кого го правим и кой въобще има полза от това?
Ако сте забелязали, че често се въвличате в болезнени отношения, сигурно ви е интересно да научите и как да излизате от тях и да общувате с хората спокойно и ефективно.
Как се излиза от драматичния триъгълник?
Първата стъпка е да осъзнаем, че участваме в него.
Не можем да променим нещо, което правим автоматично, затова е важно да забележим в какво се въвличаме. Всеки от нас има предпочитана роля в триъгълника, свързана с определен начин на мислене и поведение. Често тя е начинът, по който сами се възприемаме, част от нашата идентичност, шаблонния начин, по който реагираме на света и който често не осъзнаваме.
Когато забележим коя е ролята, през която най-често влизаме в такива взаимоотношения, на какво реагираме, когато започнем да разпознаваме печалбите и загубите на всяка роля, нейния език, вярвания и поведение, тогава става по-лесно да се спрем.
Обичайните Спасители
Те виждат себе си като помагащи и обгрижващи другите. Нуждаят се от Жертва в беда, за да се чувстват жизнени и важни. Ако партньорът им спре да играе ролята на Жертва, често го напускат, за да си намерят някой друг страдалец. Много често от ранно детство от тях се е очаквало да забравят за собствените си нужди и да се грижат за околните, включително за родителите си. Затова израстват с мисълта, че собствените им нужди не са важни, че си струва само да се раздават за околните. Спасителите се срамуват, че те самите имат потребности и се чувстват виновни, когато се грижат за своите интереси. Те са добрите и благородните! Обществото често им се възхищава и аплодира. Спасителите помагат, водени от несъзнаваното вярване, че другите ще се сетят да им отвърнат със същото. Но Жертвите не могат да се погрижат за себе си, та камо ли за друг и рядко могат да се отплатят по някакъв начин. Така Спасителите трупат горчивина и разочарование.
„Остави, аз ще го направя вместо теб.“ – казват те, но помощта им е такава, че задържат другия в позицията на нуждаещ се и не му дават възможност да се научи сам да се грижи за себе си. А след време, изморени от чужди грижи и непрекъснато пренебрегване на себе си, се сриват в позицията на Жертвата-мъченик, с характерната реплика – „След всичко, което направих за теб, това ли получавам като благодарност?!“
Обичайните Преследвачи
Те се възприемат като вечно правите, невинна жертва на другите, и смятат, че омаловажавайки, обвинявайки и нападайки околните се защитават. Възприемат света със страх. Търсят правилата, които другите са нарушили и ги ползват като позволение да изливат отгоре им омраза. Не осъзнават как влияят на хората със своите обвинения и отмъстително поведение. Не носят отговорност за последиците от действията, винаги другите са виновни. Така избягват собственото си болезнено самообвинение, което не могат да понесат.
„Те си го изпросиха!“ – е обичайната им реплика. Вътрешната им, несъзнавана позиция е „Светът е опасен, на хората не може да се вярва и трябва да ги поставя на мястото им, преди да успеят да ме наранят!“
И тази позиция се изгражда в детството. Когато родителите бият или остро критикуват децата си, когато ги засрамват или пренебрегват, когато ги карат да смятат, че нищо не струват, тогава децата решават, че силна позиция в живота има този, който критикува и принизява другите. И се превръщат във вечно доминиращи Преследвачи, които са уверени, че знаят кое е правилно и за тях, и за другите. Цялата врява прикрива дълбокото им и несъзнавано чувство на срам и неадекватност.
Обичайните Жертви
Те вярват, че са неспособни сами да се справят с живота и да се погрижат за себе си и за проблемите си. Вярват, че са „повредени“, слаби и нуждаещи се. Казват – „Не мога сам.“. Страхът и тревожността им ги кара постоянно да се оглеждат за някой по-силен, който да се погрижи за тях.
Тяхната позиция изглежда по-ниска от позициите на Спасителя и Преследвача. Макар да настояват да бъдат защитавани и обгрижвани, Жертвите постепенно натрупват обида и гняв от това, че са възприемани като по-долни и неспособни от останалите. Външно това се проявява като саботиране на усилията на другите да им помогнат, постоянно пропадане чрез различни зависимости или чрез открити изблици на враждебност.
Ако родителите не дават подходящи за възрастта задачи на детето си или го подценяват, често то пораства с нагласата на неспособна Жертва.
Втората стъпка е да забележим как разиграваме триъгълника и в мислите си. В случаите, в които се самосъжаляваме и се чувстваме неспособни да се справим с живота ни, сами влизаме в ролята на Жертва. Когато се самообвиняваме, ядосваме на себе си и се „ядем“ дълго време за някоя грешка, сме типичен Преследвач. А когато си кажем, няма да го мисля, ще си сипя едно, опитваме да се спасим, но по начин, който всъщност не ни помага.
Елена Енева
психолог
Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.