
През 70-те години на 20 век смятали, че отношенията Жертва-Преследвач-Спасител касаят само семействата на алкохолиците. Жената на алкохолика се изживявала като Жертва на пиянството на мъжа си, той бил в ролята на нейния насилник-Преследвач, а в ролята на Спасителя влизали лекарите. Скоро мъжът се оказвал Жертва на мърморенето на жена си, а тя – негов Преследвач. Лекарят ставал Жертва последен, когато се окажело, че лечението му не помага и съпругата почнела да недоволства публично от неговата некомпетентност.
Тези малки семейни трагедии довели до създаването на теорията за Драматичния триъгълник от Стивън Карпман – модел на отношения, в които хората влизат в ролите на Жертва, Преследвач и Спасител. Обикновено всеки участник бързо преминава през всички роли и задължително стига до ролята на Жертвата, дори да е започнал като гневен и самоуверен Преследвач (обвиняващ) или като добронамерен и всеотдаен Спасител (поддръжник). Триъгълникът на Карпман не води до решаване на проблемите, вместо това непрекъснато генерира драма и неприятни преживявания. И обикновено има свойството да засмуква все повече хора, първоначално като Спасители или Преследвачи, които също започват да се въртят в тези три роли и да преживяват все по-драматични емоции.
През 70-те години нарастването на драмите било естествено ограничено от броя хора, които могат да бъдат въвлечени, защото информацията се предавала от човек на човек на живо или по телефона. Ако почна да звъня на приятелите си и да се оплаквам от шефа си, след третия разговор ще съм уморена да приказвам, ще е станало време да приготвя вечерята и временно ще трябва да спра да въвличам нови хора в моя проблем. Приятелите ми, дори и да преразкажат на някого за моите нещастия, скоро ще трябва да се заемат с нещо друго или просто ще забравят детайлите на разказа ми. Скоростта на разпространение на информацията е била бавна, предаденото количество се изкривявало, забравяло, защото носител е била човешката памет, която е ограничена. Често старата драма е била измествана от по-актуални новини.
Какво се случва в 21 век,
когато скоростта на предаване на информацията през социалните мрежи е моментална и тя се копира и споделя без да се губи нито част от нея? Когато текстове, снимки и видеа лесно могат да бъдат възпроизвеждани отново и отново?
Резултатът е общество, в което Триъгълниците на Карпман достигат невиждани до момента размери и въвличат хиляди и милиони хора. Резултати не се постигат, защото Драматичният триъгълник не решава проблемите, той просто създава вълнуващи силни емоции. В него никой не поема отговорност за това, което прави.
Постепенно се превръщаме в общество на Жертвите, които искат да повлияят на нещо, но тънат в безброй драми-въртопи, които ни изсмукват емоционалната енергия. Става все по-трудно да се предприемат каквито и да са конструктивни стъпки, защото те никога няма да са приятни и желани от всички. А тези, които са недоволни от нещо, с няколко щраквания в социалните мрежи могат да привлекат куп поддръжници и да подхванат нищене, спорове, обвинения и темата да се разрасне, раздуе, докато стане неуправляема и нерешима.
Може би това е причината да затъваме все повече в документация и бюрократщина. Опитваме чрез документи, комисии и протоколи да избегнем ролята на Жертва. Ако специалист през 70-те години е бил отговорен за работата си пред шефовете и колегите си, евентуално пред няколко недоволни клиенти, днес сме отговорни пред цялата планета, която много бързо може да стане свидетел на нашите действия. Това е огромен товар. Не знам доколко е по човешките сили да бъде понесен.
В същото време сме много по-сами,
защото заради все по-виртуалния си начин на живот сме лишени от живата, подкрепяща връзка с приятели, съседи, колеги, роднини. Няма кой да ни прегърне и да ни потупа по рамото, когато в някоя онлайн-група оплюват действията ни и да каже „Абе, остави ги!“. Преследвачите ни не виждат лицата и телата ни, не виждат какво ни причиняват, съвестта им не може да се включи и да ги спре, затова кибер-тормозът може да стигне до абсурдни размери.
Ние сме лесни жертви.
И ще ставаме все по-лесни. Вече дори позицията на президент или държавен глава не може да предпази някого от постоянно обсъждане и присмех за всичко. Колкото сме по- на показ, толкова сме по-уязвими. В същото време смятаме, че колкото сме по- на показ, толкова повече подкрепа и любов намираме. Но дали е така наистина? Колко от хората, които са „лайкнали“ нещо ваше, са склонни да отделят от времето си, за да дойдат и да ви закарат до болницата? Или да ви сготвят супа? Колко от хората, които подкрепят оплакванията ви от партньора ще ви изтърпят за повече от два часа да седите в интернет и да не ги поглеждате?
Много хора превръщат целия си личен живот в една безкрайна онлайн драма, в която мерило за успех е въвличането на повече и повече хора. Радват се на вниманието, което получават, страдат или забраняват критиките и не правят абсолютно нищо да решат първоначалния проблем, като се обърнат към партньора, без да въвличат другиго. В драмите никой не носи отговорност. В решаването на проблеми – напротив.
Струва ми се, че затова все повече ще разчитаме на технологиите да ни свършат работата и да взимат решения. Тъй като са неемоционални, те просто ще действат, без значение дали някой е недоволен от тях. Тъй като не са човешки същества, няма да страдат от своето несъвършенство. А хомо сапиенс през това време ще седи на удобните си диванчета и ще тъне в своите сапунени сериали, без да се сеща, че докато „оправя“ чуждите проблеми, напълно е загърбил своите.
Елена Енева, психолог
Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype/Viber на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.