Много хора си отиват напоследък. Почти всеки ден на стената във фейсбук виждам запалени свещи за починал близък. Това прави размера на случващото се все по-осезаем. Това прави загубата ни все по-обща и споделена. Не скърбя само аз, скърбиш и ти, и той, и тя, скърбим всички. Споделената мъка е по-лесна за показване и за изразяване. Когато съдбата е поразила не само мен, е по-лесно да говоря за това, което преживявам.
Някой беше казал, че с всеки човек, който си отива, изчезва цял един свят. Бих добавила, че изчезва не само светът на починалия, изчезва и познатия свят за живите му близки. Мястото на отишлия си остава празно. Не се мярка из къщи, мястото му в леглото е студено, не се чува на масата, няма го никъде вън. Очите напразно го търсят и почти го намират сред другите хора, но това е само илюзия – щом погледнем повторно, виждаме, че не е той и болката пак пронизва сърцето ни. Ослушваме се за стъпките му, имаме усещането, че е в съседната стая, но там е празно и тихо. Изведнъж имаме толкова повече време.
Когато близък си отиде, губим топлината му, усмивката му, звука на гласа му, подкрепата и грижата му, съветите и уменията, губим помощника си в домакинството и парите, с които е допринасял. Досегашния ни живот изчезва за миг. И болката по изгубеното ежедневие се сплита с болката от загубата на близкия ни човек и ни тегли надолу с тежестта на котвено въже.
Тази мрачна котва буквално ни спира на място. Да потъгуваме, да поближем рани, да се огледаме, да преценим.
Промяната е голяма и е нужно време, за да я „смелим“, преди да продължим напред.
Важно е да си позволим да сме слаби, да сме търпеливи със себе си, да гледаме на себе си като на наранени и болни, които имат нужда от покой и грижа, за да се възстановим.
Точно сега, когато сме омаломощени и залутани в спомените, се налага да мислим за бъдещето и да изградим своя живот отново. Да подредим деня си по нов начин, в който другият го няма; да открием нови мечти, които не са общи, а само наши; да открием нов начин да се справяме с трудностите.
За колкото повече неща сме разчитали на починалия ни близък, толкова по-остро ще усетим липсата му. Толкова по-голяма ще е нуждата ни от роднини и приятели, които да ни бъдат опора, докато създадем новия си живот. Поне за известно време да заемат донякъде неговото място, да изиграят поне за кратко неговата роля, за да успеем да свикнем с липсата.
Месеци по-късно, когато успеем да се възстановим, ще забележим как загубата ни е променила, на какво ни е научила, какво ново ни е дала. Да, ще помним и ще продължава да ни боли, но малко по-глухо и малко по-светло.
Всички преминаваме през този мрачен и скръбен сезон. Разбирам и споделям болката ви. И ви прегръщам.
Елена Енева, психолог
Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.