Думите оформят начина, по който гледаме на нещата. Начинът, по който гледаме на нещата, оформя чувствата ни.
Думите, с които мислим за живота си, определят дали сме доволни, изпълнени с надежда, с гордост, с радост или сме напрегнати, тревожни или отчаяни.
Фразите „Изкачвам се по кариерната стълбичка“, „Издигам се“, „Провалих се“ – създават илюзията, че животът е разделен на нива и пътят е или нагоре, или надолу и ако не се движиш в тези посоки, си заседнал наникъде. Сякаш е двумерна графика на изменението на печалбите с времето. Сякаш посоките на чувствата ни са или само към възторга, или само към разочарованието.
Ами ако живеем според грешната метафора?
Ако начинът, по който мислим, е твърде опростен?
Битието ни включва не само случващото се на работното ни място. Той включва и отношенията с родителите ни, с нашето собствено тяло, интимните ни връзки, приятелствата ни, съседските ни отношения. Включва трупането на знания и умения, изграждането на мироглед, създаването на дом, семейство, деца, творчеството, което не винаги се случва на основната ни работа, любимите ни спортове, хобита, културния ни живот, домакинстването. Включва и благотворителността, духовния ни живот и практики, и това, което правим за общността и света, в която живеем.
Ако някой се е издигнал на работа, дали всички части от живота му са се променили към по-добро?
Ако някой не ходи на работа, защото се грижи за болен родител, дали животът му е в застой или в момента развива своето себеотрицание, домакинските си умения, рафинира мирогледа си?
Влюбеният, който временно е загърбил приятелите си; младата майка, която се грижи за бебето си, а не за кариерата си; спортистът, който няма време за театър или изложби; душата на компанията, който в къщи не чисти и не готви – как да отбележим какво се случва с тях?
Животът не е пътуване от точка А до точка Б с превишена скорост.
Стартовите точки в него са много. Толкова много, че са по-скоро равнина.
Животът е като бяло платно, върху което наслагваме пласт след пласт боя. Кариерата е само част от тази картина. Ако усилията ни са съсредоточени главно там, тази област ще е цветна, обемна и пълна с детайли, но останалата част от платното ни може да стои гола и равна.
Ако опитваме едновременно да нашарим навсякъде, да пробваме от всичко, няма да имаме време за фините детайли, които се рисуват бавно. Картината ни ще е пълна със смели цветни петна, но нищо няма да е на фокус.
Понякога преживяваме сътресения и изглежда, сякаш губим всичко, което до момента ни е било важно. Може да се лишим от здраве, работа, родител, партньор, дете, имот, мечта. Сякаш невидима сила ни вдига от познатото, оцветено място и ни захвърля в бяла и неизвестна част от живота. Линията, по която досега сме вървели е прекъсната. Къде сме?
Още сме тук! И още сме живи! Още сме автори на картината на живота си и имаме избор как да оцветим тази непозната част от платното.
Можем да потънем в тъга и отчаяние и да залеем с чернота тази област. Да ни изглежда, че нищо не се случва. Дори да ни се прииска да скъсаме платното и да изчезнем от този свят. Но и тъмните ни периоди са част от картината и черното контрастно очертава границата на нещо ново.
С времето привидно несвързаните части от живота ни се разрастват, сближават и образът става все по-цялостен. Струва ми се, че за това говори Стив Джобс в прословутата си реч за точките, които могат да бъдат свързани само назад, но не и напред. Докато оцветените петна са малко, не виждаме крайния образ. Когато цялата картина е оцветена, всичко си идва на мястото и от позицията на по-зрялата възраст виждаме как сме очертали характерните за нас фигури и мотиви.
Тогава може би си казваме с копнеж: „Ех, ако бях отделял повече време за…“ , докато гледаме по-слабо оцветените части от платното и мислим за семейството, което не сме създали, или за интересите, които не сме развили. Или: „Защо не опитах да направя и…“, ако цветовете ни се струват твърде еднообразни.
Както не можем да сравняваме черно-бяла графика с многоцветен, преливащ акварел, така не можем да сравняваме и два живота. Всеки е произведение на изкуството, което ни влияе емоционално, следа, която сме оставили, същност, която сме изразили. Всеки е различен и хубав по свой собствен начин. А ние сме неговите автори.
Думите оформят начина, по който гледаме на нещата. Начинът, по който гледаме на нещата, оформя чувствата ни.
Когато си кажем – Животът ми е картина, която рисувам – правим място за всички свои чувства.
Елена Енева, психолог
Можете да се запишете за консултация на живо или по Skype/Viber на тел.0886 135303 или на имейл elena@tukisega.info.
